10 на 10 за Вежди Рашидов

Поредицата “10 на 10” – №2

Вторият герой в рубриката ни е културният министър Вежди Рашидов. Защото си мислим, че в тази страна има спешна нужда от КУЛТУРА. Във всичките й аспекти и смисли. Тя е пряко свързана с цялостното ни развитие като хора и като нация. А Вежди Рашидов е натоварен със сериозната задача да я развива. При това за втори път. Ето ги нашите 10 на 10 за Вежди Рашидов:

Качества:

1. Талантлив скулптор – Талантът му е оценен не само у нас. Безспорно. Един от малкото политици, за които никой не се съмнява как си е спечелил парите. С ръцете и моженето си.

2. Познава проблемите на гилдията. Пак рядко срещано явление в българската политика. По-често, за съжаление, се случва министрите да са хора, напълно непознати за гилдията. Беше време, когато дори премиерът (Орешарски, бел.ред.) не им знаеше имената. Рашидов е в творческите среди много преди да е министър.

3. Биография. Скулпторът Вежди Рашидов е в публичното пространство много преди да се изкуши от политиката. Едва ли има българин, който да не знае кой е. Никой не може да обвини Рашидов, че биографията му започва с ГЕРБ или с която и да било политическа партия, че е постигнал успехите си само и единствено благодарение на премиера Борисов (каквито обвинения има за редица други министри). В случая на Вежди Рашидов по-скоро е обратното. Той трупа повече негативи, отколкото позитиви в личен план от участието си в държавното управление.

4. С позиция и мнение. Никога не се е страхувал да изразява мнението си открито, ясно и категорично. И колоритно. Без увъртания, мрънкане и неясни тези. При това с пълното съзнание, че това ще му създаде врагове. “Ние оставихме всички мангизи да минават през една банка заради медиен комфорт”, призна Рашидов през 2013 година в неформален разговор с журналисти. “Всички ли сме роби само на един дебел, грозен, на 20 години милионер бе, да му е…”. Всички ли сте роби на такъв изрод, нямате ли смелост… Как е станал този боклук мултимилиардер на 20 години и е изкупил всички хора и за 1000 лева заплата всички му слугуват. Няма медии. Аз оня ден се обаждам на Валя Велева и казвам – искам да направя интервю, а тя казва: о, моля ти се недей. После звъня в “Стандарт” на Славка (Бозукова – гл. редактор на изданието – б.а.), нарочно го правя… Петьо Блъсков изцяло се е продал. Останаха “Дневник”, “Капитал”, в. “Сега” – така останаха независими, но те ще ги задушат. На Сашо Дончев (собственик на в. “Сега” – бел.ред.) не му пука, защото вестникът му е бутиков.”  Грозната истина, дамм. Изречена не по най-културния и най-финия начин. Но истината. В държавата, в която истината отдавна е дефицит, а лицемерието сякаш се е превърнало в единица мярка за успех, да назовеш истината е достойно. Веднага беше нападнат за лукса да бъде честен. “Какъв е тоя език”, възкликнаха редица префинени люде, които се припознаха в описанията, изречени от Рашидов. Защо не бяха толкова гнусливи, когато “продадоха” достойнството и авторитета си за пари, подхвърлени им като на бездомни кучета, питаме се ние.

5. С чувство за хумор. Знаем, че е клише. Но е и сериозно преимущетво. Да умееш да се шегуваш и със себе си, и с другите, винаги е позитив. Без значение дали си министър или не.

6. С характерно присъствие. Вежди Рашидов е от министрите, които не оставят никого безразличен. Не познавам човек, който да няма мнение за културния министър. При това “няма среда в любовта” по адрес на Рашидов. Силно обичан от едни и откровено нехаресван от други, Рашидов може да бъде обвиняван в куп недостатъци, но със сигурност не можем да му лепнем етикета: “безличен”. А това, извинявайте, никак не е малко в страна като България, където половината министри във всеки един кабинет през последните 25 години са толкова незабележими, че не можеш да им запомниш името до края на мандата им, а след това безвъзвратно го забравяш. Е, Рашидов със сигурност няма да остане незапомнен.

7. Никога не е използвал произхода си, за да трупа дивиденти. В България сме се нагледали и наслушали на всевъзможни изказвания и манипулации на тема: “етнически мир”, “вие ме дискриминирате, защото съм турчин” и прочее опити за политически дивиденти, заради малцинствен произход. До болка втръснала и обидна за всички хора роля на жертвата, която не успява да се реализира, защото е дискриминирана. Чест прави на Вежди Рашидов, че никога не е спекулирал с турския си произход. А това е по-скоро изключение в българската политика. Една партия съществува 25 години почти единствено, заради мантрата “етнически мир”. Рашидов винаги е бил еднакво толерантен и широкоскроен в отношението си към всички етноси. Поведение, което не можем да отминем без да му сложим положителен знак.

8. Инициативен – Определено не е от министрите, които се спотайват в ъгъла, за да не вземат да сбъркат. Един от активните и дейни представители на властта, безспорно.

9. Опита се да наложи пазарния принцип в културата – Един от най-големите проблеми на българските културни дейци и интелектуалци е, че са свикнали да разчитат единствено на държавна помощ. Повечето хора на изкуството у нас не могат да се разделят със социалистическото разбиране за култура и пазарният принцип в изкуството им е абсолютно непонятен. За тях думата “комерсиален” винаги е мръсна. Не умеят да разглеждат себе си като продукт, не умеят да се продават. А, макар и да звучи грубо, талантът се състои и в това да успяваш да продадеш творбата си. Камен Донев е блестящ пример за това. В този смисъл, Вежди Рашидов е може би първият български министър на културата, който се опита да наложи пазарния принцип сред хората на изкуството. Естествено, че това веднага му създаде много откровени врагове. Но, извинявайте, аман от неразбрани интелектуалци, които ни втълпяват, че правят високо изкуство, ама обществото е безпросветно стадо, което не го разбира. Изкуството е за хората и ако не можеш да стигнеш до тях, може би е време да се замислиш. Много е лесно цял живот да мрънкаш и да обвиняваш колективния образ “народ” за неуспеха си. Адмирации за Рашидов, че се натовари с непосилната задача да пребори това нафталинено схващане.

10. Умее да скъсява дистанция – Полезно качество в политиката, особено у нас. Естествен, непринуден (понякога прекалено), Рашидов със сигурност не може да бъде обвинен в дистанцираност, студено отношение и резервираност към хората. По-скоро изключение сред представителите на властта.

Недостатъци:

1. Краен и недиалогичен. Обикновено е съгласен с чуждото мнение само когато съвпада с неговото. Всички, които не вярват в тезите му, в реформите, които предлага, в музеите, които открива, в работата му, са неблагодарници, “антибългарски патриоти”, биват веднага обвинени, че “плюят всичко”, той се сърди, обяснява ни колко много работа е свършил за нас, пък видиш ли ни сме страшно неблагодарен народ. “Вместо да получиш радост от обществото, получаваш кофа с помия”, заключи преди време Рашидов. Извинявайте, господин министър, но Ваше задължение е да вършите работата си качествено. За това получавате трудово възнаграждение. Не очаквайте благодарствени речи, теманета и кравешки, покорен поглед от хората. Рашидов създава впечатление, че изобщо не може да приеме, че гражданите имат право на собствена позиция, на критично мислене и на критика. “Комунизмът си отиде, спете спокойно, деца”. Само Ви напомняме, ако случайно Ви е убегнало.

2. Кадрова политика – “Сашо Морфов искаше, сложихме го за директор да види дали е лесно. Не е лесно, защото отговорностите са големи – има 300 артисти, които чакат своята прехрана от труда си. Когато един мениджмънт е лош, за това не е виновен министърът на културата, не управлявам аз театрите, не съм директор на училищата. Няма драма в Народния театър. Ще има конкурс, но нека малко да дадем на Сашо Морфов възможност…”, заяви преди време Вежди Рашидов.  Ама, наистина ли това е принципът за подбор на мениджъри, господин министър? Всеки, който “поиска” ли бива назначаван? Говорим за най-големия театър в България. За един от храмовете на културата. Не сме от всичколозите, не сме и театрални критици, нямаме намерение да даваме оценка на ръководните способности на Александър Морфов, но изказването на министъра е, меко казано, неприемливо. Метафора на цялостното отношение към подбора на мениджъри в културните институции.

3. Липсата на достатъчна прозрачност и откритост – Цялостното поведение на Вежди Рашидов е на човек, който смята, че е недосегаем и не дължи обяснение за нищо никому. Всеки, който си позволи да зададе неудобен въпрос, пак влиза в графа “лоши неблагодарници” и дотам. А глупави и неудобни въпроси няма, има витиевати, неясни отговори, които остават съмнения.

4. Спорното минало – Отделяме му специално внимание, защото въпреки таланта си, Вежди Рашидов има спорна репутация и далеч не най-чистото минало. Връзките с Мултигруп, прозвището “главен мултак на Републиката” все още горчат и не му носят позитиви. Абе, доста му е некултурна биографията на културния мнистър. Това е багаж, който винаги ще си носи и който винаги ще поставя под тежко съмнение дали именно Рашидов е най-подходящият човек, който да се грижи за културата и духовното израстване на нацията.

5. Обича да работи на принципа “Разделяй и владей – Подобно на колегата си Петър Москов, Вежди Рашидов също много обича да настройва различни гилдии помежду си. Театралите срещу музикантите, художниците срещу кинаджиите. (Централизиране на средства от бюджета в мегаломанския проект “Квадрат 500” или както Рашидов обича да го нарича “български Лувър”, докато се орязват бюджети на регионални оркестри и театри.)  А както вече припомнихме на здравния министър, това никога не е правилното поведение. Накрая всички ще намразят Вас, господин министър, предупреден сте!

6. Егото. Май по-голямата част от останалите негативи на министър Рашидов са следствие на егоцентризма му. “Аз съм отворил вратите на Нотр Дам”,  “аз им дадох еди-какво-си”, “аз им направих реформа”, “аз върнах хората в театрите”, “аз оставих едно работещо министерство, сега го намирам с дългове”…. Аз, аз, аз! “Не сте имали такъв министър, който сърцато да е работил за нацията си.“, припомни ни без излишна скромност Рашидов. Да не вземем да забравим какво съкровище си имаме… Прекалено е, господин министър. Наясно сме, че хората на изкуството често са нарциси, но все пак, внимавайте да не се удавите, докато оглеждате лика си в реката.

7. Езикови гафове и недоразумения – Езикът на Вежди Рашидов може да бъде определен по-скоро като примитивен, за съжаление. Народняшки, често арогантен изказ, се лее доволно от устата на културния ни министър. Фактологичните неточности и непроверената информация също го следват неотлъчно. Примерите могат да бъдат събрани в сборник “как не трябва да се държи културният министър на държавата”. За да не сме голословни, прилагаме кратка извадка от езиковите извращения на Вежди Рашидов. “Митовски, къде си бе, да му е.. майката!” (ругатнята се чу в национален ефир, бел.ред.), “Искам да направя чудовищен концерт в Болшой театър с най-големите ни гласове – от Пендачанска до Гена Димитрова, заяви с патос културният министър, пропускайки факта, че, за съжаление, Гена Димитрова не е сред живите. “Изведнъж излиза един хорист и за 50 лева оплюва всичко – получиха колкото един министър, 35 евро. Човекът си има самолетния билет, дневните са му осигурени, хотелът – 100 лева ще му дадем, да се успокои и да не пее, ако може. Айде аз ще му дам 50 лв. от моя джоб”. Скандалното изказване на Вежди Рашидов по адрес на хориста на Йоан Кукузел Георги Петров около българската изложба в Лувъра – класически пример за неадекватно, обидно и неприемливо поведение от страна на представител на държавното управление. А то уронва престижа на цялата институция Министерство на културата.

8. Двойният аршин. Обективността не е силна страна на Вежди Рашидов. В продължение на няколко месеца всички бяхме принудени да слушаме и гледаме страданията на министъра за загубените му пари в КТБ. (Сякаш не е знаел, че гарантираният от държавата влог е в пъти по-малък от сумата, която е държал в печално известната банка. Ама, пустата му нереално висока лихва, как да не се изкушиш?) Когато обаче хористът заговори за пари, беше обвинен в национално предатеслтво. Как можа да си позволи Георги Петров да иска пари за труда си, ама ха! За чест и слава на Републиката трябва да се пее, не срещу заплащане. Това се опита да ни внуши министър Рашидов и хич не беше коректен. Много е лесно да изискваш патриотизъм, когато става дума за чужди пари. Случаят “Мишел Бонев”  и филмът й “Сбогом, мамо!” по време на първия му мандат е другият емблематичен пример за различните аршини, с които мери културният ни министър. Тогава лично Вежди Рашидов се разходи до снимачната площадка, за да поздрави сценариста и режисьора на продукцията – българката с италиански паспорт Мишел Бонев, предизвикала куп скандали в Италия. (Само бърза разходка из италианските медии е достатъчна, за да се установи спорната репутация на госпожа Бонев). Въобще деленето на творците на “наши хора” и всички останали не е добра атестация за нито един представител на властта.

9. Отношението към медиите – Мисленето, което Вежди Рашидов демонстрира около прословутата -делегация в Лувъра, беше ще-вземем-едни-журналисти, ще-им-платим-и-ще-ги-нахраним, за-да-ни похвалят-после-и “да не си създават проблеми”. А това далеч не са нормални отношения между медии и власт. Еднакво срамни са и за двете страни. Журналистиката не бива да се храни от властта. Порциите винаги са мазни и накъртват, най-вече на хората, които очакват да бъдат информирани. А на еволюцията му по отношение на медии и журналисти би завидял всеки сценарист на турски сериал. Валерия Велева и Петьо Блъсков, които самият Рашидов обвини, че са се “продали” през 2013 година (виж т. 4 в Качества, бел.ред.) бяха на първа линия по време на разходката във френската столица. Велева дори представи книгата си в Лувъра (и до днес остана неизяснено кой плати за рекламата на Велевото творчество). Друга слабост на министъра е да се кара на журналисти, когато му задават неудобни въпроси, да се сърди в ефир, когато му пуснат мнението на опонента му (пак с хориста Георги Петров, с когото Рашидов дори отказа да разговаря в национален ефир, защото “аз говоря с ръководителя на хора, не говоря с хориста”.) А трудовата характеристика на един министър не включва намеса в политиката на която и да било медиа. Това е принцип в целия свят, господин Рашидов, не е измислен от “неблагодарните” българи.

10. Лувърът, изложбата, делегацията в Париж – Толкова много се изговори, толкова пъти го споменахме и ние, че се изтърка отдавна, но няма как да го пропуснем. Учебникарски пример за отвратителна реализация на иначе чудесна идея. И не, проблемът не е, че българите всичко оплюваме, господин министър! Проблемът е, че всичко около прословутата изложба беше съпътствано с гафове – от подбора на журналистите, които да пътуват с Вас, през отношението към ангелогласните хористи до неяснотата къде отидоха парите от билети за изявата на “Йоан Кукузел”. Абе, да се изходиш на метеното, ако можем да влезем във Вашата образна стилистика.

Вместо финал: Изкуството е фина, изтънчена и деликатна материя, господин Рашидов. А хората на изкуството често са чешити, особняци и с голямо его. Вие най-добре го знаете! Но в момента сте представител на властта. Повече политик и по-малко скулптор! В момента не отгавaряте само за собствените си произведения, а за цялото българско изкуство, духовното развитие на обществото и достойнството на всички хора на изкуството! Борете се за култура с културни средства!

Сподели с приятели!Share on Facebook0Tweet about this on TwitterShare on Google+1Pin on Pinterest0

Един коментар to “10 на 10 за Вежди Рашидов”

  1. Добре сте го описали!Съученик ми е и бяхме съседи като деца в Кърджали.Нямам много какво да добавя.

Сподели мнение!

Мейлът няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани *


*