10 на 10 за отминаващата 2015 година

Поредицата “10 на 10” – №7

Две седмици ни делят със сбогуването с 2015… Беше пъстра година. Пълна с много емоции. Имаше от всичко. Радост, истинско щастие, благодарност, любов, обич, смисъл. И разочарование, обида, тъга, отчаяние. И така е нормално. Животът не е черно-бял. Казвам го, въпреки че съм човек, живеещ на крайности.
Може би е дошло време за равносметки, изводи, обещания. Не в личен план. Интимните емоции ще ги оставя на сърцето си. Ще обобщя годината в обществено-политически план. Такава каквато я видях, изживях и почувствах аз:

Разочарования:

1.  Проф. Георги Близнашки. Едно от лицата на протестите от 2013 година. И едно от най-големите ми лични разочарования през отиващата си година. Бях в Италия, когато от телефона си прочетох новината: “Проф. Георги Близнашки ще консултира ДПС за промените в Конституцията” и си помислих: “дали да не си “изпусна” самолета за връщане нарочно. Но не моите чувства са важни. Този човек илюстрира по неповторим начин поговорката, “че никога не е късно да станеш за резил”. При това не спря с окалването на собствената си репутация цяла година. “Нямам против да работя за която и да партия , която ме покани … И ГЕРБ да ме бяха потърсили, щях да се съглася… Не може да се слага знак за равенство между една политическа партия като ДПС и Делян Пеевски… Много хора не си дават сметка, че протестът е приключил… Те се опитват да играят ролята на някакъв вид “морална полиция”… Аз съм последователен в своето поведение и съм готов да работя за ДПС, за да запазим конституционния ред”, заяви Георги Близнашки през лятото. След това започна да говори с опорните точки на медии, близки до ДПС, поде някаква лична кампания срещу министъра на правосъдието в оставка Христо Иванов. Лекетата в ценностната система “лъсват” рано или късно. Срамът и опетненото име обаче са завинаги.

2. Изборът на Мая Манолова за омбудсман на Република България.Острието на БСП”, което гласува Делян Пеевски за председател на ДАНС… Главното действащо лице при подменената воля на избирателите в т.нар. “Костинбродска афера”… Жената, която наричаше протестиращите през 2013 година хора “платени”, при това без да има никакви доказателства. Мая Манолова избрана за обществен защитник. Това е гавра с избирателите, извинявайте. И едно от срамните петна в историята на настоящия Парламент. Държа да уточня – не съм разочарована от госпожа Манолова – от нея нищо не съм очаквала. Разочарована съм от хората, които гласуваха за нея.

3.  Поведението на главния прокурор Сотир Цацаров. Има ли нужда да обяснявам защо? Много дълга ще стане тази точка, затова накратко. Публичната саморазправа и обидните квалификации по адрес на журналисти и медии. Всъщност, отношението на главния пркурор към всичките му опоненти. Фактът, че Прокуратурата се самосезира по анонимни дописки на несъществуващи хора. И не се самосезира по други сигнали. Избирателният подход винаги поражда съмнения, факт. Публичните му изказвания са като “скрийншот” на една информационна агенция. “Цацаров е Пеевски и Пеевски е Цацаров. Тази тема ми омръзна”, заяви Сотир Цацаров през юли тази година. Е, на мен не. Защото не е изчерпана.

4. Провалът на съдебната реформа. “Хората нямат какво да ядат, Вие за съдебна реформа говорите”, беше една от най-честите опорни точки през отминаващата си година. Няма и да има какво да ядат без нормално правораздаване. Винаги ще сме бедни, окаяни и нещастни, ако не се превърнем най-сетне в правова държава, в която законът е за всички. Хроничната липса на справедливост ражда опасни явления. А когато законодателите не спазят собствените си обещания и не изпълнят собствения си “исторически компромис”, разочарование е най-меката емоция, която човек изпитва.

5. Медиите бухалки. Гнусна, вредна, опасна “журналистика”, която си служи с гнусни, вредни, опасни, долни средства. Медии, които “опраскват” всеки опонент на задкулисието. При това не с факти, аргументи и в спор по теми, идеи, политики, действия или бездейстия. Те си служат с кал върху личността. Съвсем целенасочено саботират всеки опит за реформа, за осветляване на задкулисието, за борба с олигархията. Изпълняват мокри моръчки. На онези, за които работят. И превърнаха липсата на морална хигиена в единица мярка за успех на тази територия. Каква е цената на претопената съвест не знам, но така и не разбрах как храниш децата си и себе си с пари, изкарани от гавра с човешки съдби и заглавия от типа: “Президентът се смее на погребението на сина си” или “Рада Дълбоката песимист, че ще намали мандата на Сотир Цацаров!” Срам и погнуса. Това изпитвам към тези медии.

6. Изтеклите записи на “двете каки”. Неудобно ми беше да ги слушам. Заживяваш с усещането, че не сме държава, а просто кална територия. И не можеш да откриеш добрия герой. Нито преките, нито косвените участници, нито тези, които пускат записите. Абе, една “приказка” без хепи енд, която смачква вярата за правовата държава и разделението на властите. “Уффф, че миришееее”, гласеше една реклама. И мисля, че изчерпва цялата тема.

7. Липсата на памет и вкус. Отношението ни към историята. Един изкоренява 30-годишни вишни, за да сложи палми на тяхно място. Друг си пише името на “Колизеума”. Трети драпа да събори една от емблематичните за София сгради “Къщата с ягодите“, а не да я реставрира. Асфалтират павета, “реставрират” Ларгото по безумен начин. Бутафория. Чалга. Кич. Няма как да изградим “светло бъдеще”, ако не се отнасяме към историята и традициите си с памет и вкус.

8. “Black friday” и консуматорите, в които неусетно се превърнахме. Хора теглят кредит, за да си купят парцалки на промоция в мола. Грозна гледка. София беше парализирана от хора, които бързат да се сдобият с непотребни вещи, купени на по-ниска цена. Един столичен ресторант ни отказа доставка на храна до офиса, “защото и 4-те ни коли са блокирани от трафика в центъра, заради Черния петък”, каза ми жената по телефона.  “Това е тенденция в целия свят” ще ме репликирате и най-вероятно и ще сте прави. Но , че се превръщаме в бездушни потребители и консуматори не ме радва, наистина. Не клеймя пазаруването, нито имам претенции, че съм безсребреник, но блъскането и ръгането с лакти по опашки в молове, в които без това няма въздух, е непонятно за мен. А по повод наближаващите празници – мили хора, свинското няма да свърши нито след Коледа, нито след Нова година. Не идва краят на света, а светли празници, по-леко с лактите, моля Ви!

9. Здравният министър д-р Петър Москов. Може да Ви прозвучи наивно, но аз наистина харесваХ и вярваХ на този човек. Симпатизирам му отдавна, но след речта му от трибуната на Народното събрание: “Сенките раждат чудовища, нали господин Пеевски” бях тотално опиянена от личността му. С цялостното си поведение от последната седмица той опроверга вярата ми, признавам си. Но му благодаря за личния урок: трябва да спра да вярвам на добри оратори. През 2016 няма да си строя кули за хора, просто защото говорят умно и  красиво, обещавам. Защото много боли, когато тези хора сами срутят кулата. “По делата ще ги познаете”, дааа.

10. Разделението и омразата. Поредната година, пълна с доказателства, че сме народ, който много изкусно мрази и се дели. Не умеем да сме единни нито в доброто, нито в лошото. Хора, участващи в контра-протести… Вечните спорове по всички теми – кърмене, Гърция и кризата в южната ни съседка, футбол, политика, протестът на полицаите, атентатът в Париж и кой и защо е съпричастен… Тръпки ме побиват. Дерем се до кръв и се самоизяждаме. Никога няма да разбера защо се мразим и делим с такава настървеност, а хич ни няма в единството и общите каузи. Дано се намери някой и нещо, който през 2016 да ни обедини. И, дай Боже, да е хубав поводът. Амин!

Позитивните примери:

1. Камен Донев. Един от хората, даващи ми смисъл. Без да го познавам лично. Възхищавам му се искрено. За таланта, честността, чувството за хумор. И най-вече – заради начина, по който прави изкуство. Че успя да пречупи кухото клише, че “комерсиален” е мръсна дума в театъра. Че умее да “продава” себе си, творчеството си и таланта си. В най-хубавия смисъл на думата. Не се е поддал на всеобщото мрънкане, не се оправдава с публиката, че не му е на нивото и че не го разбира. Преди 2 години избра свободата пред сигурната заплата в Театър “Българска армия”. Истински будител. Изкуството му е послание. Както за колегите му, така и за публиката му. “Аз и друг път съм казвал – публиката винаги е права. Когато кажеш на някакви хора : “Дайте 15-20 лв. и аз ще ви забавлявам”, трябва да го направиш добре; ако не го направиш, публиката не ти е виновна.”, сподели Камен Донев пред InterViewTo. В края на ноември Камен Донев игра пред 12 хил. души в най-голямата зала у нас – “Арена Армеец”. А хиляди останаха навън без билети. Месечно Донев играе пред около 4 хиляди зрители, а всичките му представления през годината са събрали общо около 60 хиляди души! Той е и един от тримата претенденти за титлата Мъж на годината 2015. И моят победител, безспорно.

2. Григор Кумитски. Григор е талантлив български оператор, снимал повечето български филми в последните години. Хората, работили с него, го определят като огромен професионалист. Този човек загина през юли във водите на Черно море, спасявайки давещо се момиче. Бил е на работа. Вижда в морето на курорта Албена хора, които викат за помощ и без да се замисли се хвърля, за да ги спаси. И успява. Не успя да спаси собствения си живот обаче. Завлече го мъртвото вълнение и се удави. На 36 години. Ужасната ирония на съдбата е, че този човек ни удари такъв звучен шамар, жертвайки се. Благодарна съм му без да го познавам. Че ни напомни, че “България се пука по шевовете от добри хора”. И че трябва да се вглеждаме в свестните и светли примери. И да ги пазим и ценим, докато се живи! Поклон!

3. Нина, Ребека, Ели и Мария. 4 момичета и тяхната мисия –  www.eatstaylovebulgaria.com – една прекрасна онлайн реклама за България. Да говорят и пишат за България без излишен патос, но с много любов е тяхна  кауза. Нина е българско момиче, родено и израснало между Горна Оряховица и София. 7 години е живяла в Кипър и Лондон. Сега е тук. Иска да стъпи върху опита, който е натрупала навън, и да направи България по-добро място за живеене. По професия е маркетолог. Ребека е от Лондон. Живяла е в Дубай и Карибите преди да се премести у нас. Работи в отдел „Маркетинг и продажби” на голяма фирма. Идва случайно в България, но се влюбва в страната ни и решава да сподели любовта си чрез един сайт. Мария е от Украйна. Живяла е в Мароко, но обиква България от пръв поглед и остава тук. За да опознава страната ни. И да разказва за нея. С обич. Ели е усмихнато и позитивно момиче, сестра на Нина и част от екипа на сайта. „Всъщност една от моите най-големи надежди е да успеем да дадем възможност на българите да се срещнат с повече чужденци. Българите, които нямат възможност да пътуват навън, да видят други култури, да могат да се срещнат с всичко това оттук. И да обогатят собствената си култура. И по този начин животът на българина да се подобри”, сподели ми Ели.

С Нина, Ребека и Ели се запознах лично (Мария не беше в България, бел.ред.). Дни преди националния ни празник 3 март. И за няколко часа ми преподадоха чудесен урок по родолюбие. Една работна среща, която беляза годината ми и в личен план. Чувствам ги близки. По един много специален начин. И съм благодарна на живота, че ни срещна.

4. Христо Иванов и Веселин Вучков. В държавата, в която “всички са маскари” е национално символ-верую, двама политици доказаха, че вярват в каузи, а не в постове. И демонстрираха публично, че не правят нищо на всяка цена. Припомниха на всички, че да отстояваш себе си и позициите си, е достойнство,а не будаллък. Че мъжеството не е в далаверката и напращелите мускули. А в делата. Е, и двамата проявиха чест с оставка. Което само по себе си е тъжно. Но пък ни подсетиха, че моралът не е изпразнен от съдържание. Дори по нашите земи. Браво!

6. Лозан Панов. Председателят на Върховния касационен съд. Имах грях към този човек, признавам си. От публикации в доста български медии бях останала с впечатлението, че изборът му за председател на ВКС е предрешен от #КОЙ. Кандидатурата му беше издигната от членовете на ВСС Галя Георгиева, Георги Колев, Димитър Узунов, Светла Петкова и Милка Итова. Те са част от мнозинството във ВСС, което неведнъж е взимало решения в полза на главния прокурор Сотир Цацаров и е налагало близки до ДПС и Делян Пеевски магистрати, написаха много издания тогава. И аз веднага го сложих в личната си негативна графа. И така до 11 декември тази година – речта му по повод 135 години Върховен касационен съд и категоричната му, смела позиция преобърнаха мнението ми за този човек на 360 градуса. Изцяло с позитивен знак. Изключително оптимистично е, че все още има хора, които ме изненадват приятно. И не ме е срам да призная, че сбърках с прибързаното си мнение  за този човек. #СтигаВечеТолкова. Нямаше как да го кажете по-точно, съдия Панов!

7. Григор Димитров. Голям. Не само, когато побеждава. Да, годината не беше най-добрата в кариерата му. Но големите личности проличават, когато са “паднали”. Ще си позволя да перифразирам Оскар Уайлд и ще кажа: всеки българин може да се гордее с Григор, когато побеждава на корта Анди Мъри или Рафел Надал, но се изисква много фина душевност да си съпричастен с него, когато не е 8, а 28 в ранглистата. Дано българите от втория вид са повече. Мачът му с Гаел Монфис в “Арена Армеец” беше истински празник за душата ми. А сълзите му ме уцелиха право в сърцето.

8. доц. Кристиан Таков –  Следя публичните му изяви от 2013 година. Преподавателят, който първи подкрепи и застана зад протестиращите студенти. Човекът, в чиито идеи за промени и реформи в съдебната система, истински вярвам. Умният, спокоен и, едновременно с това, категоричен изказ… Речта му от годишнината на ВКС. Всичките му публични изяви. Благодаря Ви, доц. Таков за смисленото присъствие.

9. Всички познати или непознати хора, които протестират, изискват и не се предават. Гражданите с позиция. За смелите, неуморимите, непрекършимите. Онези, които и тази година не си тръгнаха. Онези, които се борят. Крадат от личното си време за да изразят мнение, позиция, несъгласие. Онези, които протестират за каузи, а не за пари. Корективът на всички власти и институции. Онези, които рутят стените с главите си. Които не мислят само за салатата, ракията и ей тези три неща. Носещите надежда. И вяра. Защото правова държава се гради с активни, мислещи граждани, а не с лесно управляеми тълпи.

10. Всички добри новини и хората, които ги случиха. 1 СМС в подкрепа на болно дете. Топло одеяло за съседа. Храна за непознати. Всички онези анонимни хора, които отделят от нямането си, за да помагат. Които събраха пари за кувюз на недоносени деца. Дарителите със сърца. На добро. И любов!

Вместо послепис: Je ne regrette de rien*, пееше Едит Пиаф. Аз също – благодаря и за добрите примери, и за ужасните разочарования. Няма вреден опит. Дано с общи усилия да направим следващата година по-добра и пълноценна в обществен план.

P.S. Не сме забравили политиците. Очаквайте 10/10 за останалите министри в кабинета съвсем скоро!

*Je ne regrette de rien* (Не съжалявам за нищо, бел.ред.)

 

Сподели с приятели!Share on Facebook0Tweet about this on TwitterShare on Google+0Pin on Pinterest0

Няма коментари към “10 на 10 за отминаващата 2015 година”

Сподели мнение!

Мейлът няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани *


*