Придворни дами и господа

Последни издихания от тази забавно-развлекателна дейност, наречена “Местни избори 2019”. Свърши се, оле!

За интелектуалците по време на изборни кампании (а и не само) ми се пише днес. За модата по нашенски – актьори, музиканти, спортисти и всякакви звезди и звездички да ми говорят в камерата колко обичат еди-кой си кандидат за кмет.

Сега, ясно е Ицо Хазарта го отнесе по домова книга, без да е агитирал за партия човекът. Просто защото сме очаквали от него разни работи, които той не ни е обещавал.

За останалите мълчим. Явно никой нищо никога не е очаквал от Васко Василев, Асен Блатечки и Богдана Карадочева, които не просто агитираха (не е важно за кого, не е в това въпросът; в случая и тримата изброени ни убеждаваха колко мил, добър и възпитан човек е новият стар кмет на София Йорданка Фандъкова), ами то не бяха дитирамби, влажен поглед, роболепна усмивка с лайт мотив “всички обичаме госпожа кметицата, обичайте я и вие! Захаросано, евтинко “естрадно говорене” колко добра жена е кметът на София.

Другите пък, чиито желания и пориви не са били удовлетворени, бързо започват да леят любовни послания за “алтернативата”. Ма с нея ще преборим статуквото, аз й вярвам, тя много добра жена, само тя може да победи онази, лошата. И се започва журналистки  скулптори, университетски преподаватели… ма то любов, вяра в светлото бъдеще, борба с неправдата и статуквото… Велислав Минеков, Борис Панкин, Андрей Пантев – те са от другата страна и ни обещават как тяхната добра жена ще ни подари чудесен живот и вечна младост.

Все едно четеш очерк за герои на социалистическия труд. И в “дясна София”, в 21-ви век се убеждаваме да гласуваме по този начин. И не им е неудобно на тези хора на духа, изкуството и културата. Без значение за кого агитират.

Интелектуалците в нормалния свят са хора с гръбнак, с позиция, с мнение, с тежест в обществото. Несъгласни, изискващи, питащи, водещи, свободни, лидери на мнение, будители. А не вечно мрънкащи как културата е натикана не знам къде си, как-все-няма-пари-за-не-знам-какво-си, как заплатата не стига, пенсията обидно ниска… и накрая чакащи поредната изборна кампания да изрекат с патос “ма тя/той много ми помогна, много я/го обичам, много е възпитан/а, много добра човек е.” И се почва едно навеждане, едно гънене пред тая ми ти добра жена, прегръдки, целувки, любов и признателност. И точно като в соца – толкова не знаят кога да спрат да благодарят, че приличат на придворна свита. Да му стане неудобно на човек да гледа и слуша. Заради тях.

Не, че някой ни е обещавал, че големите творци обезателно са и големи хора, ама когато нямаш мяра и съединителна тъкан, някак таланта започва да бледнее. Или поне уважението към него.

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

1 Коментар

  1. Кога В.Василев,А.Блатечки или Б.Карадочева са мрънкали, недоволствали или както и да го наречете…
    Некоректен коментар!

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!