В джобчето ми дрънкат болтчета и гайки

Малко градче в полите на Балкана. От ония, в които е тихо, спокойно, няма го шума на големите градове. Мирисът на изгорели газове от години е отстъпил място на аромата на печени чушки. От дворовете надничат китни гергини, а децата играят на воля… когато се приберат от чужбина или големия град през ваканциите. Младите бягат. Останали са предимно възрастни и пенсионери. Работа почти няма – няколко малки мебелни фабрики, малко туризъм, два-три цеха за дървообработване. В градчето все още едва работят и двете бивши държавни предприятия, отдавна приватизирани.

Нормален работен ден. По обяд към оградата на едно от приватизираните предприятия целеустремено върви един от работниците. Върви направо, не се оглежда, познава района и пътя. Знае и къде отива. Стигнал до телената мрежа, леко прикрит все пак зад храсталака, спира и тихо подсвирква с отработен звук към един от монтьорите на съседния автосервиз. Монтьорът бързо реагира. С ритмична стъпка и любопитен поглед приближава мрежата.

– Какво има? – пита той.

Работникът с отривист жест промушва ръка през ръждясалата и съдрана точно на това място от години ограда със стисната шепа.

– Дръж, прибирай, като приключа работа ще мина да си го взема.

– Добре де, ама к’во е това? – пак пита монтьорът и гледа недоумяващо в ръката на другия.

Болтчета и гайки?!?

– Абе взимай сега, и за теб ще има! Айде и днес да не сме капо – с доволна усмивка отговаря работникът, поел вече с бърза крачка по обратния път към работното си място.

Такива неща се случват в малкото китно балканско градче – с празните улици.

Ей, ти, разпозна ли се? Може би става дума за твоя град, за фирмата, в която ти работиш… А може би това беше ти… О, да, ти беше… видях те… Страдаш, нали… за това, че градът ти умря, че децата ти ги няма… Как не разбра, че децата ти се изнесоха да търсят живота си там, където работниците в заводите не изнасят болтчета и гайки. Там, където фирмата, в която работиш, е част от теб. Където собственикът не е „оня”, който на твой гръб трупа състояние, а човекът, който е имал смелостта, уменията и познанията да създаде бизнес, да произвежда, да даде възможност за развитие на такива като теб.

И там, такива като теб, не крадат болтчета и гайки. Там не гледат „и днес да не сме капо“. И не защото получават много, а защото там това не се прави. Никога не се е правило. Защото там усилията на всички са насочени към това да се създава, да се гради. И го постигат.

А ти, а ние тук?! Ние искаме само това – да прецакаме другия, само защото не можем да бъдем на негово място. Но искаме, как искаме, да бъдем на негово място, но само на онова негово място – в лъскавата нова кола, в голямата къща, в дизайнерския костюм. Не ни се ще да вземем кредит, да инвестираме, да работим по 16 часа, дори и в събота и неделя, да имаме главоболия. И затова му завиждаме. И затова искаме да го провалим. Затова и ние сме провалени, но пък имаме болтчета и гайки. И няма къде да ги вложим, защото имаме само това – откраднати частички, откраднати от нашия джоб… Ние крадем от самите нас, крадем от себе си…

Сипи са по една сливова. Кажи колко си добър и как всичко можеш, а “оня” не може да ти стъпи на малкия пръст.

 

 

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
720Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

1 Коментар

  1. Който както може, колкото и каквото може.. За жалост, така минава ежедневието на повечето от нас.. А то ни е от мързел, нерешителност, от това, че все чакаме на готово,защото мислим, че всеки, който нещо е постигнал, просто му се е “усмихнал късмета” – откраднал е повече, излъгал е по-добре и хоп.. сега видиш ли аз му работа.. а него вятър го вее на бял кон..

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!