За изкуството и бахура

Факти: Постановката “Да, господин премиер!” с режисьор Борис Панкин в Народния театър “Иван Вазов” в понеделник неочаквано е приключила с предизборна агитация за Татяна Дончева. След края на представлението на сцената излезли актьори, сценографи, преводачи и режисьорът. Тогава Борис Панкин заявил: “Един съвет, който не е агитация – ако искате да говорите за проблеми, търсете мъже. Ако искате да решавате проблеми, се обърнете към жени (цитат на Маргарет Тачър – б. а.). Дано дойде време да кажем: “Да, госпожо премиер, Татяна Дончева”. 

Официалната реакция на Народния театър “Иван Вазов” не закъсня. (Поздравления, за което!) “Това е позиция на една личност, изказана по време на спектакъла “Да, г-н премиер” на Бургаския драматичен театър “Адриана Будевска”, който само ползва сцената на Народния театър за своя изява. Сцената на Народния театър не е била и не може да бъде трибуна на политически страсти и по никакъв начин лични изявления или импровизирани изказвания не могат да бъдат приемани или тълкувани с политически подтекст, обвързващ театъра. Още по-малко случаят да бъде тълкуван като позиция на Народния театър “Иван Вазов”.

Размисъл: Много дълго мога да говоря за една определена категория хора в българското общество – т.нар. “интелектуалци” или по-скоро онези, които са се самоназовали за такива. Онези, които превърнаха думата “интелектуалец” в мръсна. В синоним на вечно мрънкащо, недоволно, вегетиращо върху политици, бизнесмени или институции същество, което се е настанало удобно в позата на жертва, профанизират изкуството, а в същото време на негов гръб се опитват да печелят дивиденти. Онази част от т.нар. “хора на изкуството”, които използват същото това изкуство за дребните си намерения, за битово-еснафските си щения, за салама и бахура. Онези, които лепят етикети на работещите си колеги, наричат ги “мечки”, “халтураджии” и “комерсиални”. Цял живот се опитват да ни наложат кухото клише, че “комерсиален” е мръсна дума в театъра. Онези, които винят публиката си, ако не успеят да я “съблазнят” да дойде да ги гледа. Онези, които вечно ни вменяват вина, че не сме достатъчно софистицирани, възвишени и посветени, за да харесаме и оценим работата им. Винаги се оправдават с държавата, министерство (който и да е министърът), “опростачения” народ, системата, Вселената, Космоса, междупланетарните отношения… винаги за всичко им е виновен някой друг, те са си винаги прави. (Аз лично не съм чула Захари Бахаров, Владимир Карамазов, Юлиан Вергов, Камен Донев, Теодора Духовникова, Деян Донков, проф. Атанас Атанасов, Мариус Куркински и още безброй кадърни работещи  актьори, режисьори и хора на изкуството да ходят като оплаквачки от телевизия на телевизия, да го раздават “drama queen” и да обвиняват за положението си всички нас. Всички без самите себе си. Може би нямат време, защото работят и се опитват с талант и можене да променят и да облагородят средата, а не само да повтарят колко е непоправимо всичко)

Тези хора са част от всички сфери на обществено-културния ни живот. От години ни се натрапват като лидери на обществено мнение, ментори и каквото още се сетите. А те непрестанно леят нихилизма си, обясняват ни колко сме зле, как всичко е изгубено. Всичко това, облечено във висши идеали, култура и заветите на Левски. Тези хора превърнаха думата “интелектуалец” в синоним на вечно мрънкащ киселяк, който чака кинти от държавата или милостинята на този или онзи. Тези хора,  които най-шумно говорят за деградиране на нацията и за оскотяване на населението, мнооогооо спомогнаха за опростачването. Щото спряха да вдъхват респект. Будят само съжаление. И снизхождение. Пък никой подрастващ не иска да прилича на клет, кисел и вечно неоценен чичо или лелка, които от телевизора им обясняват, че ако си облечен с хубави дрехи или не караш трабант, то обезателно си халтураджия. Обвиняваха чалгата във всички смъртни грехове, но докато едните работеха (без да коментирам качеството на продукта им), другите се жалеха, обвиняваха медиите, че не им дават трибуна и т.н. и т.н. И бавно, но сигурно загубиха авторитета си, загубиха играта. Изхабиха лицата си, обикаляйки от партия в партия, с надеждата поредните партийци да осигурят препитание на позакъсали “хора на изкуството”. Партийните централи да купят билети за спектаклите/концертите/изявите им. Пък ако откажат – започва обиколка из де що има предаване авторитетно да обясняват как на политиците не им пука за изкуство, да ни напомнят, че бюджетът за култура е обидно малък и прочее. След това се присламчват към следващата партия, влизат в “гражданската квота” или са “поканени от младежката организация” и се надяват я депутати да станат, я някъде из държавната администрация службичка да им дадат. Да им я дадат същите тези, на които “грам не им пука за културата на нацията”.

А сега конкретно, за частния случай. Да използваш сцената на Народния театър за предизборна агитация е жалко, грозно и обидно. За зрителите. За останалите ти колеги. За ръководството на театъра. И най-вече за всичко онова, което този театър с традиции изповядва. Тази сцена е за изкуство, не за търсене на келепир, предизборна пропаганда и пошли заигравки с публиката. Трупата на Народния театър наброява много талантливи актьори, всеки с личните си предпочитания, включително политически. Това означава ли, че до 26 март не трябва да ходим на театър, за да не ни облъчват всяка вечер с различни партийни слогани, програми и лица? Подобно поведение отблъсква и отвращава много хора от театъра изобщо. Евтино, жалко, елементарно, чалга – в душата, в мирогледа … И толкова на дребно, че чак те хваща срам от името на този, който го е направил. “Цял живот са расли, въпреки това са малки”, както се пееше в една песен на Ъпсурт.

И тук не става въпрос дали агитираш за Татяна Дончева, Веселин Марешки, Бойко Борисов, Корнелия Нинова, Христо Иванов, Бареков, Каракачанов или Жорж Ганчев. Да използваш театъра за користни цели е още по-грозно и противно от това да не ходиш на театър, да не разбираш от театър. И после същите тези хора пак ще обиколят като цветарки всички студиа, за да ни съобщят с необходимия драматизъм в гласа, че политиците ги използват предизборно. А всъщност всеки струва толкова, на колкото сам се оцени…

Сподели с приятели!Share on Facebook511Tweet about this on TwitterShare on Google+0Pin on Pinterest0

Няма коментари към “За изкуството и бахура”

Сподели мнение!

Мейлът няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани *


*