Ало? Имам проблем. Имаш ли малко акъл за даване?

С времето осъзнах, че не съм особено добра в преценката си за хората от пръв поглед и търпеливо изчаквам времето да покаже що за човек стои срещу мен. Не говоря за бъдеща любов, а по принцип. Случайни запознанства, колеги, познати на приятели… Като цяло хора, с които ако си допаднеш, просто обогатяват живота ти по някакъв начин. Много често ми се е случвало да реша, че с някой хич няма да върви разговора или работата, а после да се окаже, че точно с този човек след 2 години пия бира навън. И точно обратното – на пръв поглед всичко е супер, но с времето разочарованието не закъснява.

Смятам, че единствената разлика между приятелите ми и приятеля ми, е сексът. Всичко останало, върху което се крепят истински и пълноценни взаимоотношения, се уповава на едни и същи принципи. Поне според мен. Точно заради това трудно приемам хора, които не споделят тази теория. Някак, чувствам, че не са от моята порода.

Трудно отварям врата на такива, които страдат от липса на емоционална интелигентност. Сещате ли се? Онези, които не знаят, че да си влюбен и да обичаш, са две различни неща. Че едно е да подкрепяш, друго е да помагаш. Че ненавиждам е превъзходна степен на мразя, че има разлика между хубав и красив човек. Както и, че емоционалният човек, не е слаб духом. Обикновено от тях трудно ще чуеш ”ако обичаш, извинявай и благодаря”. Е, тук вече, никога не мога да сбъркам и не си представям, че мога да градя някакъв вид взаимоотношения. За сметка на такива изгубени (според мен) души, в света ги има и онези, които не измерват приятелството с време, а с доказани постъпки и грижовно отгледана връзка. Между човешки същества, в които се очаква да има не само разум, ясна аргументация и логика, а и чувства и емоции.

Иначе останалите шумно се разхождат в личното ти пространство и укорително дуднат  – ”да ти имам проблемите пък на теб!”, “к’во толкова е станало, за какво се ядосваш сега?”, “как можа да го направиш това?”, Как не те е срам?”, Ами като не ме слушаш. Аз казах ли ти!”. И друг мой фаворит – ”знаеш ли колко по-зле са някои хора”. Ама Вие наистина ли се успокоявате с чуждото нещастие?

Хора, приемете, че ако няма какво да кажете, по-добре е да замълчите. Винаги! Ама понеже с Вас трудно се излиза на глава, защото за всяка ситуация имате универсалното решение и джобовете Ви са пълни със съвети за ”лесно разрешаване на всяка криза”, то поне си пилейте акъла само тогава, когато Ви го поискат. Този учебник, дето Вие сте го чели, на някои хора не им върши работа. Животът не следва инструкции. Наблюдавала съм рухналите връзки на мои близки и си давам сметка, че някои от тях са непълноценни и във взаимоотношенията си с останалите хора около себе си. От егоизъм, от невъзможност да кажеш ”съжалявам”, дори когато много добре знаеш, че си бил лайно в дадена ситуация. И ето пак… его е едно, достойнство е съвсем друго! Наистина ли не осъзнавате, че е по-добре всеки да вложи старание, за да опознае нуждите, желанията, емоциите и състоянията на човека срещу себе си, вместо всеки да мисли за собствения си комфорт.

Ето Ви и от мен съвет – слушайте повече и не размахвайте пръст. Отдавайте време, грижи и енергия в това да опознавате хората около Вас, а не да бъдете съдници и дървени философи, претъпкани с клишета. Някак, по-добре се живее, когато знаеш, че има човек, който би ти се извинил, би ти простил, би те подкрепил, би го правил с достойнство, а когато говориш няма просто да те чува, а ще те слуша. Няма просто да те гледа, а ще те вижда. Знаете ли разликата?

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!