Думи без стойност

Post-truth е думата на 2016 г. – това съобщиха учените, работещи върху Оксфордския речник (Oxford Dictionaries). Тя е прилагателно и означава “свързан със или обозначаващ обстоятелства, в които обективните факти имат по-малко влияние върху оформянето на общественото мнение, отколкото емоционалните призиви и личните вярвания“. Или накратко казано: емоциите, които надделяват над разума и фактите. У нас тези думи са повече. И не са от 2016. Много по-отдавна наритахме фактите, за сметка на емоциите. Ако това ни успокоява, вече не сме сами. Доминацията на крещящия, който говори това, което искаме да чуем, а не това, което е вярно, е повсеместна в целия свят.

Обезценихме думите. Или най-малкото ги използваме, както “Дяволът чете Евангелието”. Подменяме смисъла им. И има думи и изрази, които са тотално похабени. Kато ги чуя, моментално получавам обрив зад ухото. Не претендирам за изчерпателност. Много са, за съжаление. Ето го моя списък:

– Суверенът, народът – повръща ми се, когато чуя някой да говори от името на народа, суверена, хората, нацията. Някой, който има претенции, че в ръката си държи нотариално заверено пълномощно от “суверена” да говори от негово име. Какво иска, какво не иска, какво обича, мрази, мечтае… А и историята е доказала, че когато някой започне да говори “от името на народа” или да върши дела “в името на народа” той се кани да извърши я опасна глупост, я тежко престъпление. Има ли нужда да припомням, че в едно не толкова далечно минало, когато едни раздаваха присъди в “името на народа”, други бяха унищожени в Скравена и Белене. И винаги, винаги, винаги, когато някой се опитва да изразява позицията на някакъв имагинерен колектив, всъщност той иска да се качи на раменете на същия този колектив, за да стане по-висок и да се опита да го поведе като стадо.

– Статукво – абсолютно достатъчно е в света, в който живеем, да се обявиш срещу статуквото, за да спечелиш избори. Може нищо да не предлагаш. Само да обещаеш, че ще сринеш “статуквото”. Дори с дивашки методи.

– Българщина – тук влиза всичко и нищо. В зависимост от ситуацията, от целта на този, който изрича тази дума. От това с чии страхове и низки страсти иска да се заиграе. Българщината е събирателен, колективен израз за “всичко българско и родно” – от тричането на кучета, през галошите, шопската салата, красотата на българската жена до “даваш ли даваш, Балканджи Йово”, изрецитиран, разбира се, с патос и кратко, тъжно обобщение: някой иска да затрие българщината нарочно. Зад “българщината” може да се скрие всеки, който не знае какво друго да каже, и е сигурен, че това винаги върши работа. Нищо не си казал, ма пък звучиш гордо. Точно като Бай Ганьо, който се тупа в гърдите и размахва мускалчетата. За да пази и прославя “българщината”.

– “Аз съм себе си, такъв/такава съм” – житейският слоган на всеки, извършил чутовна глупост. “Ми, аз съм си, такъв, такава, аз съм себе си”. Една молба към тези хора: ако сте дивни простаци, по-добре бъдете някой друг. Няма нужда от чак такава “естественост и непринуденост”. Щото то и изпускането на чревни газове е естествен и физиологичен процес, но възпитаните хора изпускат клапата в тоалетната. Не на масата, докато се хранят с още 10 човека. Не знам кога мнозина започнаха да отъждествяват простотията с естественост, ама границата отдавна е премината. И пошлостта, простащина, липсата на елементарно възпитание, стил, класа и вкус да ни се пробутват като бунт срещу фалша… айде, няма нужда.

– Живият живот – Израз, който се използва от уж разумни хора. Тъпо, изтъркано, безсмислено, но пък за сметка на това претенциозно клише. Освен че душата ми повръща от тази отвратително преекспонирана комбинация, се чудя защо хората, които я използват не обогатят малко речниковия си запас.

– Аз съм обикновен човек/мъж/жена – Любима фраза на политиците ни. Първо, уважаеми, аз като избирател, нямам нужда да ме управляват обикновени хора. Каквото и да значи този тъп израз. Щото все си мисля, че всички хора са необикновени, уникални и т.н. Ако означава нещо като “аз съм един от вас, с нищо не съм по-специален”, това е евтино сиромахомилство. И още по-евтин популизъм. Ако значи – смачкан, безличен, безинтересен индивид, аз такива политици не ща. Бройте си един глас по-малко. Предпочитам необикновени хора, с класа, стил, самочувствие, осанка, категорична позиция, смислен изказ. Нямам нужда да сте окаяни, оръфани, бедни, със счупени коли и дрехи втора ръка. Стига сте втълпявали, че богатството е порок, а бедността par excellance – качество. Опасно е това.

– Аз съм експерт, не съм политик. Обикновено се изрича от хора, които са били министри, зам.-министри, председатели или заместник-председатели на партии. Както видяхме, модерно е да го повтаряш и докато си в кандидат-президентска кампания. Че и избори печели това клише. Хора, които хем много се гнусят от политиката и я приемат за мръсна дума, хем искат да участват в нея. Това двуличие е толкова противно, че дори не си струва да бъде коментирано. Толкова са омерзени тези хорица от политиката, че искат да участват в нея, за да я проядат отвътре.

– Мъж – в онзи гнусен, първобитен смисъл на “нерез”, който е тъй актуален у нас напоследък. Мъжкарството като част от тялото, а не като цялостно поведение. Мъжествеността като физически белези, а не като отстояване на позиция. Мъжът като нискочелест примат, който кара на червено и “цака системата”. Тарикатлъкът и бабаитлъкът като мъжество. Аман! Опозицията мъж-женчо, особено когато излиза от устата на жени. Които явно смятат, че най-голямата обида е да си жена. И всъщност издава тежък патриархален и първобитен комплекс на държанка. Така де, пък се цанят за “дами”.

– Че вече е по-важно не какво казваш, а как го казваш или т.нар. политическа коректност – Разбира се, че деликатността е важна. Но когато влагаш всичките си усилия в намирането на евфемизми, за да назовеш проблем, а не ти пука за проблема, това е лицемерие. Ако грижата ни за сираците свършва с това да ги наричаме “деца, лишени от родителска грижа”, за инвалидите – “хора с увреждания”, то значи някой ни е ампутирал сърцата и ни е научил да се рееем в пространството без този орган. Политическата коректност е новата индулгенция за чиста съвест. И новата претенция за хуманизъм и човечност. Носят чувство на социална ангажираност, съпричастност и активна гражданска позиция. Е, аз вярвам в помощта, която коства разход на духа.

Мога да изброявам още и още. Като прилагателното “българския” пред учител, лекар, учен, полицай, които почти винаги изпълзяват от устата на поредния популист, който се мъчи да изцеди няколко гласа повече за себе си по време на избори. И добавя гордото “българския”, за да има повече тежест изявлението му, че минималните пенсии трябва да станат 300 лв…. “Поемам предизвикателството” – обикновено от хора, които се цанят да работят нещо, от което нищо не разбират. “Дяланите камъни”, които нямат елементарна самооценка, но пък си мислят, че са идеални за всичко. “Патриот” – толкова я изхабиха разни индивиди, че отдавна бие на кухо и мирише на джибри… Много са. И все без стойност…

 “Сега, като слушам как всички ние разговаряме помежду си, имам чувството, че си разменяме книжни левчета. От ония смачкани и захабени от употреба книжни левчета, с които нищо не можеш да купиш! И може би тъкмо заради това, че нищо не може да се купи с тях, си ги разменяме така щедро помежду си!
Толкоз за едно левче! /Йордан Радичков/

Сподели с приятели!Share on Facebook0Tweet about this on TwitterShare on Google+0Pin on Pinterest0

Няма коментари към “Думи без стойност”

Сподели мнение!

Мейлът няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани *


*