“…но ние бяхме ослепели вече…”

Под блока, в който живеем, има магазин на голяма верига супермаркети. Пазаруваме редовно, познаваме се с хората, които работят там.

Снощи, на поредния пазар, дъщеря ми, на година и половина, вижда в магазина жена, която почти всеки ден засичаме, когато сме навън. Бездомна жена, която намира подслон под навеса на един кулинарен магазин, близо до нас. И зиме, и лете е там. Дъщеря ми я познава вече, жената – също, зарадваха се една на друга, детето й маха с ръка, праща й въздушни целувки, усмихва й се. Жената грейва.

Касиерката, която ни обслужва в този момент, ме гледа озадачено. На въпроса ми: “Как си?”, отговаря с едно сухо: “Добре” и допълва: “само, че тая много ме дразни”. Следва физиономия, побрала в себе си вселенската погнуса и въпрос: “Вие откъде я познавате?”

“Засичаме я всеки ден, когато сме навън. Виждала ни е много пъти, разговаряме, затова се радва на дъщеря ми, която й отвръща със същото”, казвам аз.

“Абе, аз по принцип ги съжалявам такива, АМА МНОГО МРАЗЯ, хора, които не се поддържат и се запускат така!”, гласи отговорът на момичето зад касата.

“Тя няма дом. Никой не е застрахован”, отвръщам аз, след като са ме побили тръпки. И набързо се изнизваме с дъщеря ми пред смаяния й поглед.

Става въпрос за жена, която няма дом. Жена, която очаква някой да й остави храна на излизане от кулинарния магазин. Жена, чиято коса някой съсед боядисва периодично, за да се справи с въшките в главата й. Винаги усмихната, маха за поздрав, знае името на дъщеря ми и винаги я заговаря, пожелава й приятна разходка, пита я как е. Детето, разбира се, не е обременено от предразсъдъците, тежките комплекси и еснафщина на възрастните. Не дели хората на “поддържани” и “неподдържани” и винаги се радва на милата дама, която й обръща внимание.

Това го насаждаме ние, възрастните. Пренебрежението към по-слабия, откровената погнуса, срамът, лошотията. Най-страшните, злобни, плашещи и ужасяващи неща, които съм чувала, обикновно се проиизнасят след невинното: “аз много ги съжалявам, АМА”. И след “ама” идва адът на неосъзнатата лошотия. “Аз нямам нищо против гейовете, АМА”…. ” По принцип няма нищо пртив циганите, АМА”. “Аз нямам нищо против наркоманите, АМА не искам център за метадонова програма в нашия квартал…”

Страх те е какво ще последва след това “ама”. Чудя се само защо се произнася първата част на изречението, преди заведното “ама”. Това индулгенция за чиста съвест ли е, що ли? За благозвучие ли се произнася? Политкоректност ли е това? И кому е нужно, след като следващата част на фразата е злокобна. Гледаш срещу теб наглед съвсем нормален човек, който съвсем невинно, без да осъзнава дори, изрича подобни нечовешки гадости. Кога се случва това? Кога се ампутира човещината? Защото, наречете ме наивна, аз вярвам, дълбоко вярвам, в доброто начало на човека. В чистите намерения. В първичната радост. И искреността на децата. И после? Кога се появява онова извратено “ама”? Кога сърцето става калкулатор и се усмихваш само на “правилните хора”?

Съпричастността у нас е рядко животно. Като да я сложиш в “червена книга”. За изчезващите човешки качества. А идва Коледа. Сега пак ще леем клишетата за чудесата, магията, за това как поне на Рождество трябва да сме по-добри. АМА… хич не обичаме “неподдържани хора, които така се запускат”. И пак ще ги превърнем в невидимите сенки на “тихата, свята нощ”.

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!