Да те настигне доброта

Казват в период на ретрограден Меркурий всичко вървяло наопаки. Не че някога съм се вълнувала от подобни тълкувания, нито пък разбирам нещо. Съвсем похвално, когато е ставало въпрос за изгубена, открадната или забравена вещ, разказвам как никога не ми се е случвало. Сред колеги се шегуваме, че си имаме ходещ ретрограден Меркурий, който все нещо забравя, губи и закъснява, изобщо всичко наопаки, както си му е реда, според характеристиките и особеностите на разните му там влияния на планетите. Шегата с ретроградния Меркурий настрана… Винаги съм се отнасяла с особено внимание към личните си вещи – портмонета, ключове, карти, пари, телефони и други важни неща, които старателно пазя. Пазех. Доскоро. И понеже така и не се научих, че не е хубаво да се шегувам с хората ”Ама, как така? Пак ли? Ти, честно ли?” и т.н. досадни възклицания и упреци, то бумерангът с пълна сила се обърна към мен. Само за половин година успях около четири пъти да си забравя картата по разни банкомати, а в един от всички случаи, в които посетих банката, за да извадя нова, ми се обадиха след час, ако е удобно да се върна, за да си взема и личната карта, която прилежно съм подредила и зарязала на бюрото на служителката. Чудно. Някой би казал влюбена – не, не, просто загубена. Това обаче не е просто статия за личните ми премеждия, породени от разсеяност. Днес за пореден път отскочих тичайки до най-близкия банкомат и уж си напомням, че в това изключително “сложно” упражнение, е хубаво да се внимава. Докато отново тичайки се връщам обратно при приятелка, която ме чака с две кафета в ръка, успявам да измина три метра и чувам как някой тича след нас. Стреснато и доста нелепо се обърнах с онзи вик на ужас и почти обърнах кафето си върху млад мъж, който притеснено ми каза ”Извинявайте, бях точно зад вас на банкомата и видях, че сте си забравили картата, заповядайте.” Изумена от себе си, от глупавата ми реакция, почти посегнах да прегърна човека, в знак на благодарност, но реших, че ще изглежда прекалено странно. Той се извини, че ни е стреснал, усмихна се и си тръгна, а аз само успях плахо да благодаря. После се усмихнах и не спрях да си повтарям ”ех, колко мил човек”. Толкова рядко вече срещам подобни хора и истории, че наистина ми идваше да го прегърна. Не, че ги няма. Не съм от заклетите скептици, но винаги се трогвам от подобни постъпки. Когато непознат ти подаде ръка, когато ти помогне, когато ти каже мила дума и не злоупотреби с наивността, и в случая, с разсеяността ти. Точно тези малки жестове ни дават повод да се усмихнем в мрачни, скучни и залети с песимизъм дни. Точно тези непознати и добри души, които никога няма да спрат да правят добро, именно защото знаят и вярват, че така трябва и това е нормално. Вярвам, че ги има и съвсем не са малко. Но знам, че съществуват в огромно количество и онези, които никога не биха реагирали по този начин, а именно обратното. И винаги ще ми е жал за тях. За дребните души, които не умеят и не познават това зареждащо и приятно чувство, което те кара да се почувстваш значим и добър човек. Техният живот винаги ще е тъжен, скептичен и сив.

А и бумерангът винаги се връща…

Още веднъж благодаря на този мъж и се надявам и той да среща подобно отношение около себе си.

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!