Обединени срещу себе си

Аз съм на мнение, че всеки интернет сайт трябва да осигурява пълна възможност за идентификация на хората, които коментират след дадена статия, за да може да се осигури възможност на засегнатите. Има вече такава практика на Европейския съд по правата на човека, стартирало е делото в една от прибалтийските държави. Но, за да се даде възможност на всеки засегнат да търси своите права, при това от издателя на съответния сайт… А не в един сайт един коментар да е маркиран в жълто, друг в друго, а трети да е съвсем нечитаем, защото не се връзва с тона на статията. Но така или иначе обиденият – далеч съм от мисълта, че аз ще си търся правата, но засегнатият от коментара да може да реализира своите права. Всичко друго е лицемерие.” Добре, кажете не са ли накърнени права ситуацията, при която – имате статия срещу лицето Х и собственикът на медията е лицето У. Е, имате безумни коментари срещу лицето, срещу което е насочена статията. Защо това лице да не може да си търси правата? Защо да няма стриктни правила за идентифициране на коментари? Между другото – писане коментари отдолу, под някаква си статия, тролене или както щете го наречете, за мен е безкрайно неприемливо по една съвсем друга причина – това е израза на анонимния страх – анонимно плюещ, анонимно подкрепящ, анонимно се радващ. Анонимният при вас е в жълто. Вече отдавна не чета, омръзна ми. А този, който не е в тона на статията, е в едно тъмносивичко, нечитаемо, гадно, защото той не се връзва. Абе, изсветлете ги всичките. Разбирате ли, да пишеш анонимно в жълто, в сиво, това е страх.” Това са думи на главния прокурор на Република България, изречени през 2016 година. Всъщност, онзи ден. В сърцето на Европа, Брюксел. България е член на Европейския съюз от 2007 година. Реакции почти няма. Нито обществена, нито медийна. Освен от сайта, чийто форум е обект на атаката. (Очевидно главният прокурор визира форума на “Дневник” – именно там коментарите на читатели под статии се оцветяват в различни цветове, бел.ред). Всички останали мълчат. Няма гневни статуси в социалните мрежи на активни български граждани. Няма възмущение и колегиална солидарност от други журналисти за опит за посегателство върху свободата на медиите. Тишина. Оглушителна тишина.

Чета информационния поток от последните дни и наистина заживявам с усещането, че сме тотално оскотели. Че се палим, бунтуваме, гневим повече за салама, отколкото за свободата. А иначе имаме претенции за демократично мислещи хора. “Балканджи Йово” и “История Славянобългарска” и носталгията по някакво романтично “вчера” ни разпалват неимоверно повече, отколкото желанието и мотивацията да си отвоюваме едно достойно днес. За нас и за децата ни. А достойното настояще се случва с яко бачкане. С правила. В собствената ни държава днес. С активност, взискателност, крясъци и статуси на тема работещи институции, свободни медии, борба с олигархията, задкулисието, корупцията, а не на теми колко точно пъти да се изучава История Славянобългарска в училище, споделяне на снимки на Левски в социалните мрежи и вой по миналото. Да си изискаме реални, действащи реформи, а не имитации на такива. Другото е каканижене на клишета по несъществуващи, безсмислени, а често и измислени и изфабрикувани скандали от онези, които статуквото ги устройва. Азис в класацията на Ню Йорк таймс да ни изнервя повече от желанието на български евродепутати да отпадне мониторинга на Европа в сферата на правосъдие и вътрешен ред, щото ни отправяли едни и същи критики (по Илиана Йотова, бел.ред.) не е нормално, а още по-малко е патриотично, съжалявам. Да, по-трудно е да бачкаш и да мислиш, често е обезсърчаващо, още по-често се чувстваш в задънена улица, но това е единственият начин, по който можем да живеем добре днес. Ако не ние, то поне да подарим по-демократична, свободна, спокойна, нормална България на децата си. От нас зависи. От нашата критична мисъл, фокус върху сериозните проблеми, активност по важните теми, възможност да отсяваме зърното от плявата, да разграничаване информацията от пропагандата, медията от бухалката, политиката от политиканстването. Да спрем с двойния аршин. И да изискаме от управляващите да престанат с двойния аршин. Да мислим. Да сме общество, а не тълпа. И да припомним на главния прокурор, че трудовата му характеристика на включва вмешателство в медии, които “не чете, щото са му писнали” и, че не очакваме от него да работи графичен дизайнер на форума на Дневник. Той е начело на държавното обвинение и предпочитаме да отговаря на журналистически въпроси (това е работата на журналистите, да – да задават въпроси) за работата на прокуратурата, да искаме отчет за свършеното. Да не протестираме за цени на винетки, ток и горива, а срещу гнилите процеси на всички нива в институциите. Защото в противен случай – безпаричието може и да не ни убие, но тесногръдието и инертността ще ни затрият със сигурност.

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

1 Коментар

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!