Григор Атанасов – един фотограф, който няма да спираме да следим

Спомням си първия път, когато се запонах с творчеството на Григор и видях негови снимки – и градските фрагменти, и кадрите, улавящи моменти от уличния живот в различни точки на света, ми въздействаха еднакво силно, макар и по различен начин. За различка от силно “говорещите” фотографии, самият той е обран, скромен, тих и излъчващ спокойствие. Със сигурност изваден от клишето, че фотографите обикновено са “нахални”. Представям си, че някои от моментите, които е улавял на места като Китай, Португалия и Тайван, са запечатвани сякаш от невидимо присъствие в дълбоката и шумна градска вихрушка, без никой да забележи. Всеки кадър обаче е силно притегателен и остава като отронено парче от един голям пъзел, който искаш да подредиш и търсиш другите му части.

От минималистичните градски фрагменти на Лисабон, до препълнените улици на Китай, той изминава дълъг професионален път, който обаче винаги го връща у нас. Нямаше как да не го попитам защо и какво го прибира всеки път с богата колекция от спомени и внимателно подбрани фотографии, за да продължи да се развива като фотограф именно у нас. Ето какво ми разказа и той: 

Обикалял си много места по света, съвсем различни и много екзотични, замислял ли си се да останеш да живееш на друго място?

Въпреки, че съм посетил доста държави, винаги съм пътувал с идеята да се завърна в България. Обичам да оставам на нови места за месец и повече, за да се потопя в атмосферата, средата и културата. Това също помага да осъзнаеш, че всяко място си има плюсове и минуси. Много държави могат да ти предложат по-висок материален стандарт на живот за сметка на душевно спокойствие, контакт с близки хора и прекрасна природа. А когато стане въпрос за професионално развитие, България винаги е била в ума ми поле с огромен потенциал за развиване на идеи и предприемачески експерименти, което също е било причина през годините да се завръщам тук.

Докато се запознаваш с различните култури и наблюдаваш хората, кое е нещото, което ти виждаш, а човек с обикновен поглед няма да забележи?

Фотоапаратът, по един много скромен начин, постоянно ме учи да наблюдавам реалността без филтър и предразсъдъци, такава каквато е. Тогава ти се превръщаш в огледало, което я запечатва, без заклеймяване кое е добро и кое лошо, кое е грозно и красиво, скучно и интересно. “Обикновеният” поглед не е чувствителен и възприемчив, защото е замъглен от натрупаните през годините модели на мислене, които постоянно го фрагментират, а от там и света извън него. Когато съм на ново място се опитвам да гледам с очите на дете – цялостно и нефрагментирано – виждам болката, страданието, усмивката и щастието в лицата на хората, хаоса и спокойствието по улиците, тишината и оглушителните звуци на природата.

Къде си се чувствал най-комфортно сред хората, които си снимал?

В Китай. Пълната липса на лично пространство там е нож с две остриета. От една страна те кара да се чувстваш клаустрофобично и на ръба да получиш паник атака от тълпите хора, които са навсякъде, но от друга – това ти дава възможност да снимаш улична фотография по начин, който е несравним с никое друго място, на което съм бил. Тази загуба на лично пространство ти позволява да се доближиш до хората, да правиш много близки и интимни портрети, да покажеш техния бит и култура почти през техните очи. Тъй като те отдавна са свикнали с тази близост, твоето присъствие не ги дразни или притеснява. Снимайки ги, усещах, че се чувстват поласкани, че някой им прави комплимент, че някой дава частица от своето внимание и време да ги забележи в тълпата, която ги е обезличила.

Звучи като пълен контраст с нашето възприятие и реакции. Как се държим ние, българите, с фотографите, които случайно ни снимат на улицата?

Определено с доза недоволство и неприязън. Може би идва от миналото ни, където по време на тоталитарния режим фотографирането, следенето, докладването са образували тази колективна реакция на подозрение и недоверие към човек с устройство, който документира случващото се. Но мисля, че това се променя малко по малко, особено в по-големите градове като София,а профили в социалните мрежи като този на People of Sofia показват, че тези реакции започват да отслабват.

Какво е да си фотограф в България? И в професионален план, и като хоби?

Kато хоби със сигурност е приятно занимание. Аз лично израстнах със сбирките на Фото-Форум и Фото-Култ, които се случваха във всеки голям град, правихме си фото-излети и екскурзии. Има силна фотографска общност в България, която се подкрепя и расте постоянно. Фотографията става все по-достъпна в дигиталния свят, в който живеем и безкрайните ресурси на тази тема (много от тях достъпни дори на български) са изключително лесен трамплин към превръщането на фотографията от хоби в професия, стига човек да реши да го направи.

При теб как се случи?

При мен преходът се получи толкова плавно, че понякога ми е трудно да повярвам, че именно с фотография се издържам. Работя дистанционно като фото редактор в сайта за сток фотография dreamstime.com от 2013-а и фотограф на Airbnb за апартаментите им в София от 2011-а година. В това отношение професионалният ми опит като фотограф в България е силно ограничен, тъй като избрах да не запълвам цялото си време със снимане и да не поемам странични професионални ангажименти извън тези двата. Реших да запазя страстта си към фотографията и да не я превръщам в единственото нещо, което правя. Да мога да имам възможността да спирам да снимам за известно време и да се връщам пак към него. За мен фотографията преди професия е инструмент за себеопознаване и изследване; как и какво снимам е огледало на това как мисля и как гледам на света и е изключително интересно да виждам как се променям с времето чрез снимките си.

Мисля, че човек може да живее и да се издържа от фотография съвсем спкойно у нас, особено в ерата на Интернет. В България има изключително талантливи фотографи и професионалисти, занимаващи се с визуални изкуства, но смятам, че най-голямото предизвикателство е големите очаквания и изисквания и относително ниското заплащане за труда им. Голям процент от клиентите на фотографи не са готови да отделят нужният бюджет за професионални снимки на каквото и да е, а схващания като “вече всеки може да снима” и “моят телефон също прави хубави снимки” бързо изплуват в съзнанието им когато започне да се дискутира цената на фотосесия. Когато стане въпрос за професионална реализация като фотограф разбира се е нужен е и късмет, но той се проявява когато си готов да правиш нещото, което обичаш, да търсиш и да се интересуваш от нови възможности и да бъдеш с отворено съзнание. Винаги съм вярвал, че животът ти помага, когато вземеш решение да правиш това, което ти носи вътрешно удовлетворение.

Откъде черпиш вдъхновение в България?

Всяко познато до болка нещо притъпява сетивата ни. В един момент мястото, където живеем, дневната рутина и закоравелите мисловни модели ни завъртат във водовъртеж, в който нищо не може да ни изненада и вдъхнови. Опитвам се да не влизам в него като правя малки неща, които разчупват тази рутина – да мина по нова улица на път за среща, да поглеждам нагоре, където се случват не по-малко интересни неща от долу, понякога и просто да спра и да наблюдавам потока на хора, коли и случки. Срещите с хора, които обичат всякакъв вид изкуство са винаги катализатор на нови идеи. Също така новата музика, която откривам в Discover Weekly на Spotify, както и регулярните изложби във Фотосинтезис и галериите из София.

Ако беше чужденец у нас, какво щеше да те впечатли да снимаш?

Преди няколко години бях оператор на един документален филм за архитектурата на София с режисьор чужденец. Това, което го беше впечатлило най-много бяха цветните ни панелни блокове, където всеки е решил да си направи изолация в любимия си цвят. Впечатли го индивидуалността ни – че не правим всичко по калъп както и всичките ни опити да овладеем хаоса в градската среда. Понякога прекарвам време с фотоапарата в района на Женския Пазар в София, който мисля, че ще е интересно място за културен сблъсък с един чужденец. Малките китни селца, които все още пазят вековни традиции, разнообразната ни природа, изоставените социалистически паметници. Също смятам, че за чужденец би било интересно, че при нас има голямо разнообразие на физическите ни черти. Рядко в толкова малка държава може да се наблюдава такава палитра на лица, ръст, телосложение, цвят на кожата из хората.

Защо е важно да не се отказваш в България?

Защото “България е супер яка”. (Смеем се). Не, наистина, в България не е толкова зле. Ако си мислиш, че в България положението е много зле със сигурност ще намериш и много кусури и проблеми където и да отидеш да живееш. В България стандартът на живот е все още доста нисък в сравнение с други страни от Европа и западния свят, в същото време започват да се предлагат все по-качествени услуги на европейско ниво в много сфери. В България има много неразработени ниши за бизнес и в ерата на интернет и евтини полети е сравнително лесно да се внесе чуждо ноухау и да започнеш с малко разходи собствена инициатива, било то с комерсиална цел или не. В малка държава като нашата е също лесно да изградиш мрежа от хора (всеки познава някой), в която всеки да е полезен на другите с опита си и качествата, които владее.

 

Още от Григор гледаме на grisho.net и следим неотлъчно на @grigor

Сподели с приятели!Share on Facebook236Tweet about this on TwitterShare on Google+0Pin on Pinterest0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!