Имайте си собствени пирамиди*

От меко казано вулгарната музика на Мишо Шамара и компания до извисените рими на гиганти като Мос Деф, Гуру и Кендрик Ламар хип-хопът е изиграл голяма роля в развитието на моите светоглед и идентичност. Като две самовлияещи си сили смяната на стила дефинираше какъв човек ще бъда, а пък човекът, в който се превръщах, определяше какво ще слушам. Но като цяло, независимо от различните му стилове, за мен хип-хопът винаги е имал една обща функция – а именно да ми служи като емционален подслон. В моменти на отчаяние лириките на Еминем многократно са успявали да ме изкарат от емоционалната дупка, в която съм се вкарал, като са ми показвали, че не само аз се чувствам по подобен начин, че това е нормално и преодолимо. От друга страна, бийтовете на DJ Premier неведнъж са ме карали да свивам очите си в изражение на задоволство, мислейки си как, за Бога, е възможно да има толкова перфектен бийт, а след това сякаш някой с кукички ми дърпа крайчетата на устните в непринудена усмивка.

hip-hop-records-1000x750

Въпреки увлеченията ми по рок-музиката, тя никога не е била моя. Не че ми е била наложена, просто главно я асоциирам с родителите си, а слушането й е почти винаги филтрирано през емоционалната ми връзка с тях. Когато слушам Rolling Stones – Angie, в главата винаги ми изниква картинката как баща ми предлага брак на майка ми в трапезарията на баба и дядо; Marillion – Keiliegh, пък винаги асоцирам с любовта на майка ми към Лондон; слушайки Pink Floyd – Mother, си мисля за, меко казано, турбулентната връзка на баща ми с баба). Не ме разбирайте погрешно, имал съм много лични моменти с тази музика и ще е глупаво да кажа, че не е дефинирала и не продължава да дефинира част от моята идентичност. Но с хип-хопа имам специална афера.

Освен че беше една от малкото области в моя живот, върху която имах, ако не пълен, то поне частичен контрол, музиката, която избирах да слушам, също беше изявена форма на протест. Не на протест срещу социалната несправедливост (това дойде малко по-късно), а протест към идеалите, които се налагаха от социални норми, семейство и училище.

Невинаги светогледът, който притежавах и който подхранвах с музиката, която слушах през това време, беше такъв, с който в момента се гордея. Но въпреки неуважението към жените и меркантилността, които тогава изповядвах, не съжалявам, защото в крайна сметка най-добре се учим от самите себе си, а етапите, през които минаваме, ни правят това, което сме. Съжалението в този случай е за тези, които не са себекритични и отворени към промяна. Нека оставим тази идея настрана – това, което се опитвам да изразя, е, че тази музика отвори за мен възжможности да греша, да експериментирам и да рефлектирам (върху себе си и света); а всичко това, без да осъзнавам, ме направи смел в това да изразявам мнението си, (себе)критичен към нещата, с които не съм съгласен, и отворен към реалността, че не съществува една абсолютна истина за света и човешкото състояние. Днес това са все качества, които ценя у себе си и у другите.

Вместо да поема сигурния и вече отъпкан път (с рока), аз поех трудния и неравен. И това, разбира се, се отплати. Вече знам, един ден, когато имам деца кои песни ще им пусна и как ще им разказвам по какъв начин те са оформили човека, който седи пред тях. Сигурно ще ми е драго да ги видя как и те я слушат и минават през същите периоди, през които минавах и аз. Но ще съм истински удовлетворен, ако и те поемат по неотъпкания път и независимо в каква музика ще се изрази това, да възпита същите бунтарство и индивдуалност, които хип-хопът възпита у мен!

*Перифраза на част от текст на Кендрик Ламар, Hiiii Power

Сподели с приятели!Share on Facebook0Tweet about this on TwitterShare on Google+0Pin on Pinterest0

Няма коментари към “Имайте си собствени пирамиди*”

Сподели мнение!

Мейлът няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани *


*