На кладата за отхвърлени души

Малко преди Коледа. Моя съученичка и приятелка в социалните мрежи пуска линк към интервю с 2 жени, които са двойка и имат дете. (Родено от дарена яйцеклетка на едната жена, оплодена с донорски материал и имплантирана в утробата на другата, която износва и ражда бебето.) Родено във Валенсия, където това не противоречи на законите. Жените говорят за любов, разказват историята си, споделят живота си. Моята приятелка е възмутена от коментарите под статията и именно те я провокират да напише статус. За омразата, която никога не може да бъде оправдана с “добри намерения”. И за любовта.

Вече се е заформила дискусия, разбира се. Приятелката ми е нападната, че разпространява такива “ненормалници”, които задължително, обезателно и немедлено ще осакатят това дете. Решавам да се включа със съвсем невинен (според мен) коментар, който гласи: “Все едно “нормалните” семейства не биха могли да осакатят едно дете. И да, тооолкова сме назад. И толкова хомофобия се лее, облечена зад “нормалността”. Нека бъде любов!”
Дискусията става все по-разгорещена и наглед интелигентни хора започват да леят обиди и омраза, да говорят за “Запада като колонизатор, който винаги е искал да налага себе си”, за “прокламатори на западна хубост” (все едно на Изток няма гей хора), за отстояването на елементарни човешки права като за “каприз”, за дехуманизация, за “признаци на зародиша на бъдещата културна гражданска война, с която ще ни зарази Запада”, лепят се етикети кой “нормален”, кой – не; говори се за сексуалността като за избор на прическа (Сега само си представям как казвам на сина си – я, мама, да си избереш- ти сигурен ли си, че искаш да си момченце или искаш да си момиченце? Ами 1000 пъти НЕ!”, пали се ожесточено моя позната).

И тук дискусията приключва. Не защото нямаш какво да кажеш. Не защото не откриваш аргументи в защита на тезата си. А защото онемяваш. От самонадеяността на хора, които си мислят, че превъзхождат други хора само защото са хетеро. От омраза, която не търпи аргументи, не се интересува от чужди чувства, само защото не им се вписват в клишето, калъпа, квадратчето. От хора, чиято първа мисъл, когато говорят за осакатени човешки съдби, отхвърлени души, заради това кого обичат, намесват Путин, Сорос, Запада като колонизатор, българщина и всякакви там контрапункти (според тях) на обичането. Между души. Толкова ми е непонятно, че не просто не ми се спори, говори, обсъжда, тръпки ме побиват. Тези хора не се интересуват от интелекта, образованието, професионализма, манталитета, отношението към живота, прочетените книги, доброто, което онези, “другите”, могат да сторят или вече са сторили. Те го дамгосват, заради сексуалната ориентация.

През февруари миналата година сестрата на мой съученик беше нападната посред бял ден в центъра на София, защото… приличала на гей. От “мъжкар”, който я насинил, избил й няколко зъба и пак “по мъжки” избягал. Появиха се няколко репортажа по темата и…влезе в статистиката. Всъщност, дори и там не влезе. (Защото статистика за престъпленията, породени от хомофобия, няма, защото в Наказателния кодекс такова престъпление не съществува. Организациите, които защитават правата на хората с различна сексуална ориентация, правят свои анонимни допитвания, от които излиза, че 20% от споделилите опита си са били жертва на физическо насилие. Нападенията са извършени предимно на обществени места. Много висок остава и процентът на хомофобските заплахи и тормоз в училище). Така че с показването по “телевизора” ще си остане. И с болката. Която си е само за нея. И, която според мнозина, е напълно заслужена, щом “прилича на гей”.

Чудя се колко още подобни разделителни линии можем да начертаем. И колко клади да запалим. От страх, от комплекси, от предразсъдъци, от елементарна глупост, от незнание, от откровена злоба? Днес мразим гейовете, наркоманите, циганите, различните по цвят, по етнос, по религия… Утре? Кого? Синеоките? Тъмнокосите? Хората с лунички? Кой няма да се впише в квадратчето ни за “норма”, за “правилно и традиционно”? Чудя се как ще реагира моята позната, която толкова разпалено днес мрази гейовете, ако утре нейният син й каже, че обича мъж. Ще се откаже от него, ще го прати да се “лекува”, ще изчака да “му мине” като респираторен вирус, ще му издекламира лекциите за “прокламаторите на забадната хубост”? Чудя се как ще реагират всички онези носители на вселенската истина, морал и теории за “нормалност”, ако самите те изпаднат от калъпа и някой един ден ги определи за “ненормални”, “вредни”, “опасни”, “различни”, според друг критерий някакъв.

Или тогава ще се молят човечността най-после да стане основна мярка за нормалност.

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!