Да се “изтропаме” патриотично пред Народния

Хоро се вие пред Народния театър вече шеста година. За онези, които не живеят в столицата и не са я посещавали скоро – гледката е следната. Уредба и тонколони, силна музика, български хора, “ихуууу”.
Танците на площада се организират от групата във фейсбук „Хора за хората“ и след запитване на журналистката Мария Касимова-Моасе в Столична община стана ясно, че при тях не е постъпвало заявление за разрешаването на танците. Въпреки това, вече шеста година продължават необезпокоявано да се провеждат. Обяснението – те са спонтанни, но пък регулярни. При това озвучаването вече се е превърнало в музикален фон за спектаклите, както и за работния процес в театъра.
В края на миналата година, по нареждане на кмета Йорданка Фандъкова музиката все пак е била спряна с намесата на органите на реда. Но въпреки липсата на музика, хората са продължили да танцуват. Малина Едрева от Комисията по култура в Общината информира „Площад Славейков“, че ще продължат проверките пред Народния всяка неделя.
Според организаторите от „Хора за хората“, предстои да бъде подадена молба за узаконяване на хорото.
Наскоро директорът на Народния театър Мариус Донкин пък заяви пред „Площад Славейков“, че хорото пречи на нормалната дейност на театъра. “На мен като човек не ми пречи народната музика, не съм против хората да играят – но танците отпред пречат професионално на работата ни, както и на цялостната организация на това, което правим. Трябва да им се намери друго място“, заяви Мариус Донкин. На въпрос опитвали ли са да водят диалог с организаторите на танците, Донкин отговори: „Не сме търсили такъв… ще станат скандали, ще започнат да крещят срещу нас. Но ми се струва, че тези хора трябва да бъдат разумни – нека запазят желанието си за танци, но да си намерят подходящото място за тях.“
Страхът на директора на най-стария професионален театър у нас и своеобразен храм на театралното ни изкуство от шумната простотия, която не познава граници, възпитание и мяра…да не станат скандали, ме потресе. Цялото огъване, толерантни фрази и презастраховането как всички обичаме народната музика, също. Това не е толерантност. Това е оправдание на простотията, извинявайте. Омръзна ми шумната, нахална и арогантна глупост, облечена в патриотизъм, “България на 3 морета” и “България ще пребъде”, да ни вкарва в обяснителен режим. Нима Народният театър не е български символ? Нима патриотизмът започва и свършва с хорото? Ами, давайте да палим огън на Сирни Заговезни пред Националната опера и балет, за да “пребъде България”, ей тъй спонтанно да потричаме кучета пред Сатирата, нали си е български този невероятен обичай, кукери да “дефилират” пред Младежкия театър, цървули, калпаци, менци и де що има “българщина” да се излее спонтанно на площада. И на интелигентните хора да им се налага да обясняват азбучни правила и норми в обществото. Като например, че правилата и законите са за всички. Че има подходящи и неподходящи места за спонтанните мероприятия. Че възпитанието и добрият вкус изискват да се съобразяваш с околните. Че не може всичко, което те “напъва” отвътре, да бъде “изтропано”, където те завари. Че не може всяка глупост да бъде оправдана, само защото е под съпровод на народна музика и развява байрак. Че няма как да си “истински” патриот, а да не изпитваш уважение към Народния театър, към актьорите, които играят в него, към публиката. Че не ходиш на футболен мач с бална рокля, но не отиваш и на Виенския бал с цървули, народна носия, пафти и пендари (нищо, че много те напиня отвътре).
Въпрос на възпитание. На интелект. Вкус. Мяра. Зачитане на правилата. Уважение към изкуството. (Но не само към онова, което разбираш и което кара кръвта ти да заври).
Другото е нахална, властваща, арогантна, стадна простотия. Която не просто не разбира къде е проблемът. А принуждава всички останали да се гънат, да се обясняват и да се оправдават.
А иначе – простотията винаги се завива със знамето и се крие зад българщината. Ей така, за тежест. Алеко онагледява този патриотизъм най-красноречиво…

   ”     — Аз имам чушки в дисагите си — съобщи ненадейно бай Ганьо. Той гореше от желание да си разтрие една чушчица от дребните в супата, която се показа съвсем бледна за неговия стомах, но се стесняваше да извади чушки, да не го помислят за простак, та искаше по-напред да сондира стопаните.
        — Да? Имате чушки? — обади се Иречек.
        — Как не, нося си аз чушки; нали знаете, “БългарЈя майка мила” не може без лютичко — казва иронически бай Ганьо и без да чака повече, скача от стола, спуска се в кабинета, домъква дисагите си, прикляква над тях гърбом към стопаните и донася на трапезата две чушки.
        — Две стигат за петима ни, страшно са люти — заявява той, като изтърсва половина чушка със семките в чинията си и остатъка любезно предлага на стопаните: — На, заповядайте, разтрийте си, хе, хе, хе, по български! Не, не, разтрийте, слушайте мене и ще видите какво нещо е. Е, вий знайте: насила хубост не става. Чакайте аз да си разтрия, че да ви покажа какво се вика супа.”

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

1 Коментар

  1. много добър материал! за съжаление – простаците няма да го прочетат, защото са заети да дзупат право хоро (щото друго не знаят!) пред народния театър.
    а и да го прочетат – няма да разберат, че се отнася за тях.
    да, ПРОСТАЦИ, точно за вас се отнася!

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!