Какво ще ти дадем, историйо…*

Пазя място в сърцето си за много места, които са ми подарили спомени. Към вещи не се привързам, но пък зареждам с много сантименти места, които свързвам с лични преживявания и емоции. София е пълна с такива “мои” кътчета – късчета от моята си, лична история, места, от които съм гравирала в сърцето си спомен от съкровен миг, който няма как да забравя. Вчера станах неволен свидетел на събарянето на една много специална за мен къща. На ъгъла на Христо Белчев и Денкоглу до вчерашния неделен следобед, удобно сгушена в центъра на София, се помещаваше къщата на Михайло Драгоманов (украински историк, фолклорист, философ, езиковед, писател и политик. Професор по всеобща история на Киевския университет и преподавател в Софийския университет, б.а.). Стана ми много мъчно. Свързвам тази сграда (която последно беше ресторант) с дълбоко лична, много важна и ценна за мен вечер, в чисто емоционален план. Днес я няма. Просто така. Срината е със земята. Без фанфари, без много шум, без минута мълчание – няма я. Но не личните ми емоции са важни. Друго ме натъжава – сърцето на още една част от историята на столицата спря да тупти. Никога няма да успея да си отговоря на въпроса защо нямаме памет, защо не умеем да ценим историята си и паметниците си, защо с такава лекота рушим. Защо София и България се превръщат в гробища на сгради, които са част от ДНК-то ни. Дано някой ден осъзнаем, че отношението към миналото и историята е най-голямото обяснение в любов към градовете, в които сме избрали да живеем. Да имаме сетива за емоциите и отношението към живота на онези, които са живели преди нас. Да “виждаме” със сърцата си бляновете на хората, поставили първата тухла, основите на настоящето, което ни заобикаля.

Дано този път страховете ми не се оправдаят и на мястото на тази къща не се появи нещо стъклено, “модерно” и кичозно. А да построят нейна “реплика”, да запазят поне архитектурата и вида на онова, което вече е съборено.

Има държави, от които можем да почерпим опит как се съхранява история. Всички, които се занимават с градоустройствени планове, строителство и архитектура и отговарят за облика на съвременна България, да вадят лист и химикал и да си записват. И, моля, много моля, да отворят сърцата си и да издълбаят в мозъците си един простичък, не предизборен, а общочовешки слоган: “нищо не започва с мен и не свършва с мен”. Снимките са от Италия и са учебникарски пример за мисъл, смисъл, памет и вкус. И вяра. Вяра, че винаги ще има утре. Дори и когато нас ни няма.

Представяме ви 10 от най-красивите италиански храмове (поне според класацията на http://www.cntraveler.com). Съхранени, запазени, величествени. Респект!

Миланската катедрала:1

 

Базиликата “Сан Марко” във Венеция:2

Папската базилика Свети Франциск от Асизи:3

Катедралата в Орвието:4

Катедралата на Сиена “Възнесение Богородично”:5

Катедралата “Санта Мария дел Фиоре”, Флоренция:6

 

Базиликата “Свети Петър” във Ватикана, един от шедьоврите на Ренесанса:7

Базиликата “Сан Антонио” в Падуа:8

 

Катедрала “Св. Андрей” – Амалфи:9

 

Катедралата на Катания “Света Агата”10

*Заглавието е перифраза на стих от  стихотворението “История” на Никола Вапцаров

Сподели с приятели!Share on Facebook602Tweet about this on TwitterShare on Google+0Pin on Pinterest0

Няма коментари към “Какво ще ти дадем, историйо…*”

Сподели мнение!

Мейлът няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани *


*