За отношението към храната като отношение към живота…

– Как беше хотелът? Имаме ли повод да “се срамуваме от чужденците”, които посещават курорта?”, питам аз съпруга ми, който се е прибрал същия ден от тийм билдинг в Банско.

– “Хотелът е ок, абсолютно съизмерим със събратята му от тази категория в Западна Европа, нямаме причини да се срамуваме. Но храната в ресторанта… по-отвратителна кухня отдавна не бях опитвал. Ядох “спагети” – преварени, с най-евтината “кайма”, абе това беше всичко друго само не и “паста”. Всъщност, цялата храна беше тотална гняс. Иначе са се постарали – стаите са ок, спа центърът – приличен, басейнът – също.

Чудите се защо ви разказвам този битово-еснафски разговор? Веднага ще ви отговоря. Много ми е важна храната. Абсолютно съм убедена, че хората, обществата и държавите, които нямат отношение към храната, нямат отношение и към живота. Кухнята е визитната картичка на всяка една страна. Когато пътувам, задължително искам да се запозная с храната на мястото, да доловя ароматите, да усетя вкуса на тези хора. Не мога да отида в Турция и да ям пица или да съм във Франция и да се храня с дюнер. Нямаше да обичам толкова Италия, ако тази страна не носеше аромата на прясна паста, чесън, домати и пресен босилек. Нямаше да обичам толкова Гърция, ако риганът не присъстваше толкова упорито в чиниите на тези хора, които със сигурност много ги умеят тези работи с живеенето. Нямаше да се влюбя така трайно в Испания и Португалия, ако отношението им към храната, подправките и всички вкусове и аромати, които предлага животът, беше пренебрежително. Може би дори щях да харесвам повече Германия, ако не свързвах кухнята на този народ с наденици и едно гнусно картофено желе, което ми сервираха в Мюнхен преди години. Може би дори престоят ми в детската градина нямаше да бъде такъв кошмар, ако не го асоциирах основно със следобедното спане (мразя го и до днес, заради една леля Стефка, която при вида на отворените ми клепачи, започваше да крещи и да ме заплашва с близки срещи с директорката, защото “щом всички спят и ти ще спиш, така трябва) и с кремчетата от нишесте и грис халвата… И не, тук не става въпрос за яденето като засищане на глада или като средство за оцеляване. (Щото сигурно и със стъклена вата можеш да се заситиш, за да не си легнеш  гладен). Тук става дума за отношение към детайла, за себеуважение, за обяснение в любов към твоя си живот и желанието да го живееш със страст, с вкус, с кеф. Не мога да харесам напълно човек, който се задоволява с ядене на каквото и да е, за да си напълни корема и ти обяснява, че не му е важно с какво се храни, човек, който няма отношение към виното в чашата си, към чиниите, в които се храни, към онези, уж малки детайли, като едрата морска сол, с която испанците поръсват пържените в масло (не в палмово масло) зелени чушки или италианците, които се сърдят много ако сбъркаш пармезана с грана падано, гледат те странно ако си поръчаш капучино след 10 сутринта и са истински скандализирани, ако “изцапаш” пицата с кетчуп.

А у нас масово храната в т.нар. “курорти”, а и не само, е компромис, пък често е истински кошмар. “Това ли е най-големият проблем на България”, “глезотии”, “ох, аман от претенции”, “баба ти все паста е яла” (тя, баба ми, дълго е време и пералня е нямала, ма вие не си перете дънките с домашен сапун в легена, нали)… чувала съм всичко това и още. Така че няма да се изненадам от още малко обвинения в кифленски глезотии и упрек, че “хората нямат какво да ядат”, пък аз съм взела да се кахъря какво е кухнята из курортите ни. Ма тази кухня “говори” от наше име толкова, колкото всички пари, които са наляли в строителството и обзавеждането на хотела, няма да “проговорят” някога. Щото колкото и да се “облицоваш” отвън, когато си кух и изгнил отвътре, все ти личи. Щото не можеш да имаш претенции, ако “цакаш” на дребно клиентите си. Заради по-високия марж, щото “няма да се усетят”, щото “толкова пари наляхме, трябва да ги избием някак си”, “е, айде сега, голяма работа”, “и аз му знам реда, ма нямам толкова пари, какво да направя”…

Знам, че много хора ще кажат, че хотелската храна е така. Като искат да ядат нещо местно, да отидат да хапнат при някоя баба в Банско. И ще са прави. Но! За друго става въпрос тук – за манталитет, за отношение към бизнеса ти, към клиента ти, към живота като цяло. И що готвиш спагети като не знаеш как? Първо, едва ли ще впечатлиш някой италианец с преварената си паста. Второ, не разбирам какъв е тоя мерак да сме по-големи католици от папата? Направи една мусака, ма я направи като хората. С качествени продукти, с ароматни, пресни подправки… Не готви с имитиращи продукти, щото се издаваш, че си имитатор във всичко – имитираш качество, имитираш вкус, имитираш мениджърски способности, имитираш съществуване, живуркаш си някак, ама не живееш и много ти личи. Само ти не си разбрал още що не ти се получава. Щото имитацията е начин на мислене, така ти е скроено мозъчето, затова не вдяваш защо другите не се радват на тази твоя евтина реплика на туризъм. Щото ти е по-важно “да не се минеш”.

Каквото отношението към храната, такова и към живота. И за двете се изискват обоняние и сетива. “Небце” трябва, за да го живеем този живот с вкус. Правилните продукти, точните подправи, съотношението и качеството им са като целувките и докосванията, погледа към любимите ти хора – без тях ни яденето, ни животът струват нещо.

Сподели с приятели!Share on Facebook0Tweet about this on TwitterShare on Google+0Pin on Pinterest0

Няма коментари към “За отношението към храната като отношение към живота…”

Сподели мнение!

Мейлът няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани *


*