Толерантността не се продава в магазините

Вчера в предаването ”Здравей, България” по Нова телевизия се проведе дебат относно темата дали е редно на деца да се дават играчки, които всъщност представляват хора с увреждания. Темата беше провокирана от новината, че някои фирми (у нас все още няма), ще произвеждат и продават ”играчки с увреждания”. Целта е децата, които са в неравностойно положение да не се чувстват различни, а останалите да приемат нормално болните деца.

Не съм против, но от момента, в който чух за подобна идея и евентуално навлизането й на пазара у нас, в главата ми се завъртяха няколко въпроса. Това ли е начинът да се интегрират болните деца и да усетят, че са част от обществото като пълноценни хора? Не изразявам мнение от позицията на родител, защото не съм. Но съм твърдо убедена, че помощта, от която се нуждаят децата в неравностойно положение не опира до това да ги заринем с кукли Барби в инвалидни колички, но те да продължават да играят, затворени сами вкъщи. Докато в детската градина на други техни връстници обясняват, че това, на което се е качила куклата не е мотор, а инвалидна количка. Простете ако звучи грубо, но аз не мисля, че обществото ни е узряло за подобно нещо. Не разбирам и с какво това би помогнало за по-добър живот на децата, които са различни. И едновременно с това са деца като всички останали. Не е ли по-добре да се създаде среда, която да е пригодена и за техните нужди? Дали не е по-добре да имат усещането за равнопоставеност на детската площадка, вместо да се страхуват, че някой няма да ги доближи, защото майките по пейките обръщат главите на своите деца и чукат на дърво? Дали не е по-добре просто да се говори за това! У нас все още съществуват теми табу, които дали от страх или от незнание ни пречат да се развиваме като зряло и мъдро общество. Защото съзнателно ги отбягваме. По-добре да не се говори за това. Не е в нашия двор, значи проблемът не е наш. Няма нужда да се обсъжда, няма потребност да се разбира. По-късно това става общо заболяване на цялото общество, което както подминава някои теми, така би подминало и „различните“ играчки по щандовете.

”Играчките с увреждания” не биха помогнали на никого ако не осъзнаем, че те трябва да се обясняват. А колко родители у нас са готови за подобен разговор?

Преди малко повече от месец отрязах дългата си коса. После я дарих. Дали пък не трябваше просто да подаря на някое болно дете една кукла без коса, за да не се чувства различно и да живея с усещането, че това го е направило щастливо. Не мисля. Помощта към родителите и техните деца я разбирам по различен начин. Не знам какво ще ми поднесе живота, мисля, че никой никога не е застрахован. Но знам, че ако един ден моето дете има проблем няма да искам то да се сблъсква със съжалителни погледни, предпазливи майки и обърнати на другата страна глави. Наша отговорност е независимо в коя от двете ситуации се намираме, да учим и възпитаваме толерантност в децата. За да растат уверени и пълноценни личности, които няма да стават жертва на предразсъдъци, унищожителни за психиката погледи или просто мълчание и отхвърляне. На детската площадка има място за всички. И е една за всички. Най-голямата помощ е в споделянето и приемането. Защото всички сме различни.

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

1 Коментар

  1. много професионално е да публикувате материал, написан в 1л., ед.ч., който е анонимен.
    колкото до текста – коментар не е нужен на тази безпросветност.

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!