Ирена Иванова – един вдъхновяващ човек и съвременен будител

Едно лице – много превъплъщения. Първата асоциация най-вероятно е за актриса, но тя не е само това. Ирена Иванова, която навярно познаваш и като Рене Карабаш е писател, актриса, режисьор, но преди талантите си тя е и вдъхновяващ човек и съвременен будител.

С годините започна да набира популярност като поет, появи се стихосбирката “Хълбоци и пеперуди”, за която получи номинация за Националната награда за поезия “Иван Николов”, а миналага година излезе и нейният първи роман “Остайница”, който беше номиниран за роман на годината “13 века България” 2019. Успоредно с успехите, които последваха с таланта й да пише, тя се разгърна и като актриса, като дебютира с главната роля във филма “Безбог” на Ралица Петрова. Последваха няколко международни награди за най-добра актриса, включително от фестивалите в Стокхолм, Локарно и Сараево. В целия вихър от творчески постижения, Ирена не спира дотук, а оставя следа и в театъра с театралните проекти, в които участва. Последният към момента е “Портретът на Дориан Грей” на режисьора Стайко Мурджев, на който тя е драматург и асистент режисьор.

Говори за театъра и книгите като за нещо свещено и дълбоко, без което не може.

Като естествено продължение на всички нейни, творчески занимания и голямата страст, с която прави всяка своя крачка, Ирена основа и Творческа Академия “Заешка дупка” – място, което обединява едни от най-големите писатели, сценаристи, актьори и драматурзи у нас, които подават ръка на всеки желаещ да развие таланта си.

Надникнахме съвсем за малко в нейния свят и я питахме за театъра, за писането, за посланията и ето какво ни каза Ирена:

С какви чувства те зарежда писането и с какви театърът?

Чувството да създаваш литература и театър на едно ниво е доста идентично. И тъй като търся поезията във всеки вид изкуство, с което се занимавам, може да се каже, че усещането, което изпитвам пред белия лист, в театъра или в киното, е сравнимо. Има само една разлика. Когато пиша съм напълно сама. Тоест това, което правиш го споделяш само и единствено със себе си. Като пътешествие, на което си сам и радостта и скърбите от него можеш да споделиш единствено със себе си и с Бог. Доказателство, че всъщност човек не е толкова сам, колкото си мисли, че е.

Георги Казаков за медията URBN

В театъра имаш съмишленици. Там някак енергията е насочена навън. Там не всичко зависи единствено от теб. То е съ-създаване, съ-преживяване. Божествена кооперация, в която независимо дали съм в позицията на режисьора или на драматурга, всяко най-малко общо кратно в процеса е важно за цялото, и някак всички са равни, независимо от йерархията на позициите. Писането и театърът са изключително насъщни за мен. Чрез тях осъществявам връзката си с Първоизточника. От тях изтича смисълът ми.

Живяла си и си учила във Франция не малко време. Какво си “донесе”? Изобщо, взе ли нещо за себе си от французите и от живота навън?

Франция ми даде много. Едно от нещата, които ми направиха най-голямо впечатление там беше, че хората там не се оплакват. Няма го постоянното мрънкане ох, оф, ех. Лекотата на живеенето там и дистанцията от родното ми място ми помогнаха да видя по-голямата картина и да повярвам още повече в себе си и в това, че невъзможни неща няма. Разбира се, влюбих се в козето сирене.

Кога започна да пишеш?

Откакто мога да пиша. Но трети клас вече имах една папка с напечатани стихотворения. Това реално беше първата ми поетична книга. Казваше се “Папка”.

Какво са за теб думите?

Портал между физичния и метафизичния свят.

Излизам малко от писателската форма, но мислиш ли, че заживяхме във време, в което думите все полесно и все по-неконтролирано изтичат от нас? И писмено, и не само, изобщо… много говорим, като че ли помалко мислим преди това.

Абсолютно съм сългасна с това. За съжаление се случва една словесна булимия на говоренето и писането. Забравихме, че езикът е средство за общуване, не за комуникация. Мисля, че голяма част от бълването на думи, без отговорност към тях и без придаване на много смисъл идва от лошата връзка на човека със самия него. Вече сме по-малко внимателни към себе си и другите. Пренебрегваме малките грешки, които правим в писането и говоренето, а в това всъщност се крие цялата ни философия за живеенето.

Георги Казаков за медията URBN

За романа си “Остайница” избра стила “поток на съзнанието”, защо?

Защото това е моят начин за изразяване. Поезията ми също тече в този поток. Мисля, че в този стил мога да излъча най-много смисъл, да вградя най-добре метафорите, да преплета неразплетимо времето. Енергията на мисълта ми тече свободно без бентове и този висок заряд неминуемо бива усетен и от читателите. Писането в “поток на съзнанието” е като мантра, като активна медитация, която ме вкарва в едно друго състояние, в което мога да пътувам във времето и пространствата. Нужна е обаче голяма концентрация, за да можеш да докоснеш “другия свят” и едновременно с това да следиш структурата и да се движиш по червения поток на разказа. Удоволстивето от писането и четенето обаче за мен са неизмерими.

Зад какви послания искаш да заставаш на сцената?

В момента вътрешният ми манифест за правене на театър и писането на литература е насочен изцяло към търсенето на изгубения Бог в човека и опитите за завръщане на човека към Него. Независимо от дълбочините и тъмниците, до които стига изкуството ми, накрая искам то да извежда и да призовава Светлината. Мисля, че това е негов дълг. Другото е мазохизъм. Лесно е да сме щастливи в нещастието, но тук сме за да се повдигаме взаимно и изкуството е длъжно да участва в тази “революция на светлината”. Така да го наречем.

Как започна “Творческа Академия Заешка дупка”?

Личен Архив откриване на ТА “Заешка Дупка” 2018

Реално започна преди 4 години, нереално започна от момента, в който още живеех на село и нямах възможност да посещавам курсове по творческо писане. Поръчвах си книги за писане от които сама се учех да пиша. После, след като влязох в литературните среди, си дадох сметка, че контактът с големи писатели е не по-маловажен от знанията за писането. Така се появи “Заешката дупка”, която обедини тези две неща в себе си, първата година се казваше “Валери Петров” и се случваше в партньорство с НДК. Академията е шанс хората, които искат да пишат, да бъдат стимулирани, учени и наставлявани от буквално едни от най-големите писатели на България. В лекторския ни състав все пак присъстват двама от живите ни класици – Владимир Зарев и Здравка Евтимова, има ли нужда да говоря повече? Магия е общуването с тези истински будители.

Какво е основното послание, което се надяваш курсистите в Академията да чуят и запомнят?

Че могат.

_______________

*Заглавна снимка: Георги Казаков за медията URBN

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!