“Имам връзка с тази пица, почти любовна история”. История за една неизстиваща пещ и една сбъдната мечта

„Моля те, иди в тази пицария. Поръчай пица «Маргарита» с двойна моцарела. Ако не я опиташ, докато си в Неапол, излъжи ме после и ми кажи, че си я пробвала.“ (Яж, моли се и обичай)

Пътуването ми носи смисъл, дава отговори, пълни душата ми и намества чакрите ми, както много малко неща го правят. Но масовият туризъм хич не ми е по вкуса. Тълпи от хора, въоръжени със селфи стикове, във война за единия таг пред поредната забележителност, бясно отмятане на “задължителните” за посещение места по списък, туристическите менюта в ресторантите, дългата опашка за хотелска закуска… хич не се вписват в представите ми за добре прекарано време. Пътуването за мен е във възможността да се слееш с местните, да опиташ кухнята им, да се адаптираш, да усетиш духа, вкуса, атмосферата, манталитета на хората, които обживяват даден град. Летище – трансфер до хотела – летище е омагьосан кръг, който би ме отказал от пътуването. И винаги гледам да си го спестя.

Юли 2017. Южна Италия. Малък, китен град, кацнал на Амалфийския бряг, недокоснат от туристите. Там, удобно притихнала, е вилата, в която сме отседнали. 10 дни са ми напълно достатъчни, за да се почувствам местна и да не искам да си тръгна. Познаваме съседите си. Леля Мария, съседката от горната къща, ни “спуска” с въже, усукано около кошница, домашни дребни сладки. Per voi (За вас), отговаря съвсем естествено на въпроса ми за кого са сладките, които висят над главата ми. Съпругът й ни носи бутилка от “най-доброто вино”, а съседката от другата къща ни изпраща всеки ден с усмивка и пожелание за приятна разходка. Усмихнати, ведри, топли хора, споменът, за които, винаги ще нося в сърцето си. И явно там някъде, насред цялата тази идилична картина, туристката у мен се пробуди.

В деня преди да си тръгнем, с първото сутрешно кафе решавам, че трябва да отидем до Неапол (близо е, на около 50 км) с една-единствена цел – да ядем пица. Не пица, а пица Маргарита (каква друга, когато си в Неапол?) и не къде да е, а в L’Antica Pizzeria Da Michele – пицарията, описана в книгата “Яж, моли се и обичай” и снимана после в едноименния филм, където любимата ми Джулия Робъртс има почти “любовна” сцена с парче Маргарита. Аз, която винаги избягвам туристическите места, трескаво започвам да търся адреса на мястото и след малко повече от час, оцелели в неаполитанската джунгла, която местните наричат просто “трафик”, паркираме пред пицарията. Прочела съм, че се чака доста, но не съм подготвена за опашката, която ме очаква. “Не ми казвайте, че всички тези хора чакат за пица?!” е риторичният въпрос, който задавам на глас. Вече ми е ясно – никой не раздава безплатни телевизори, всички тези хора чакат за ПИЦА. 9BDDE29E390973E61746356D717EC3B673DA0BD0E19EE7C55B^pimgpsh_fullsize_distr

Докато се чудя струва ли си висенето, защо си го причиняваме (по-скоро защо го причинявам на любимите си хора), съпругът ми се връща, въоръжен с номер (който един от сервитьорите раздава на входа), и ми казва отегчено: Трябва да имаш номер, за да се “класираш”,  72-ри сме, в момента влезе двойка с билет номер 23. Тук ще чакаме с часове”. Всичко това на фона на липсата на място за чакане (бялата ми рокля става жертва на собственичката си, която за да се пази от профучаващите коли и скутери, се е залепила за една улична кофа за боклук). Отсреща пък има друга пицария – там опашка няма, има чудесна тераса и сервитьор, който съблазнява нас, чакащите на отсрещната улица. Устояваме стоически на изкушенията, преглъщаме десетките крака, които преминават през нашите, и се чудим: дали вътре има места за сядане (тераса очевидно няма), дали тази пица няма да се окаже туристически боклук с добър маркетинг. Размърдването на опашката прекъсва мислите ни. Оказва, се че много хора са се предали и не са дочакали реда си и след около 40-минутно чакане, чуваме сервитьорът да отронва заветното: “settantadue” (72). Наш ред е, ура! Влизаме… Имам чувството, че съм покорила 8-хилядник, че съм открила Обетованата земя. Оглеждаме се, за да установим, че обстановката е повече от семпла, пицарията прилича на столова, облицована с бели, фаянсови плочки, стените са окичени със семейни портрети на голяма неаполитанска фамилия (собствениците на пицарията са 5-то поколение пицари) и някъде там, стои и снимката на Джулия Робъртс, която яде пица, и откъс от книгата на Елизабет Гилбърт, прилежно поставен в рамка.

19990576_10154994569753335_3449106202761536665_n

1E77088F884C4E6F28D4F5233D03FD922C8EA5BBDC9D5D22F^pimgpsh_fullsize_distr

“Какво ще пиете”, прекъсва туристическия ни оглед сервитьорът. Имаме бира, вода и газирани напитки. Това е”. Поръчваме 4 бири и кимваме одобрително на обещанието му, че след 5 минути ще се върне да ни вземе поръчката и за пиците. След миг вече ни е донесъл бирите и заявява с усмивка: “имаме 2 вида пици – класическа Маргарита и Маринара, която се приготвя само с домати, риган и чесън, няма моцарела или друго сирене, да знаете.” Без да му мислим, поръчваме Маргарити (нали заради тази пица сме тук) и докато чакаме да ни ги донесат, си обещаваме, че за 1 минута поне ще се държим като класически туристи и ще си направим селфи с пиците. Сещам се за това си обещание, когато дояждам последното парче от това неописуемо вкусно тесто с много моцарела, босилек и домати. Малко е късно, защото празната ми чиния хич не е “фотогенична”. Няма да обяснявам колко вкусна беше тази пица и как винаги ще помня вкуса й на небцето си. Дълго мога да пиша и за отношението към традициите, храната като свещенодействие, качествените продукти, рецептата, която се предава през 5 поколения, вкуса, паметта, смисъла и дяволът, който винаги е в детайлите. Струваше си цялото чакане и премазаните от настъпване крака… Не беше ядене на пица това, а сбъдната мечта… После тръгваме на среща с Неапол и магията на този шумен, контрастен, луд, див, мръсен, красив и непокорен град.

На другия ден, докато изнасяме багажа си от вилата, Ерико (собственикът на къщата, в която сме отседнали) е дошъл с мама (южняк, няма как) да ни изпрати. Докато той сваля куфарите по десетките стълби (терасовидното строителство на Амалфийския бряг е ад за краката, но пък гледката е моментна снимка от рая), майка му ни изпраща с топла прегръдка и ми прошепва: “Върнете се пак, Южна Италия омагьосва”! Знаем, знаем, вече сме омагьосани, казвам й аз и тя ме целува. Омагьосва да, завинаги… И сбъдва мечти…

 

Сподели с приятели!Share on Facebook85Tweet about this on TwitterShare on Google+0Pin on Pinterest0

Няма коментари към ““Имам връзка с тази пица, почти любовна история”. История за една неизстиваща пещ и една сбъдната мечта”

Сподели мнение!

Мейлът няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани *


*