Режисьорът Камелия Петрова – документално или игрално, все ще е хубаво кино

Тепърва ще чуваме и гледаме още за нея и от нея. Защото е от онези хора, които работят страстно и усърдно, отделяйки време за идеи, а не за оплакване и анализиране на всички причини, защо нещо не би могло да стане. Оценила щастието и шанса, който и подава животът да се обгради с правилните хора, Камелия Петрова е създала един творчески колектив, както тя сама казва и заедно с него реализира своите проекти и гради нови. 

Говорим за помощта, за подадената ръка, за доверието, любовта, запознанствата, филма “Непознати”  и общите спомени от едно по-специално лято.

Ето какво ни разказа тя:

Завършвате Журналистика в СУ и Кинорежисура в НБУ. С какво ви привличаха тези специалности?

И двете специалности са свързани с разказването на истории. Само че Журналистиката разказва историите на деня, истории – еднодневки. Журналистиката е трудна, компромисна и почти невъзможна в чистия си вид в нашата среда и бързо я изоставих в полза на документaлното, а после и на игралното кино. Киното разказва истории за живота. И ако е хубаво кино – остава във времето и се превръща в знак за него.

Но и в двете професии силно ме е привличало боравенето с идеи, те (особено режисьорската) са оправдание ежедневно да се занимаваме с ровене в човешката душа, наблюдение на живота, анализиране на събития, говорене за чувства, за мисли, за преживявания. Това е страхотен лукс – професионално да се занимаваш с душата на човека.

Имате вече няколко късометражни филма зад гърба си, работили сте в Национална Телевизия “Алма матер” като сценарист и режисьор на документалната поредица за изкуство и култура “Ателие”. Сега ще можем да видим и филма “Непознати” с участието на Стефан Вълдобрев. Това са много и различни проекти, къде се чувствате най-удобно? Къде проявявате най-голям размах?

Най-комфортно се чувствам в документалните си проекти. В тях не робувам на амбиции да разказвам незабравими истории с дълбок смисъл, а търся начин да покажа автентични образи, живи хора, истински истории. От екрана и най-обикновената история се превръща в знак, в провокация. Не обичам да карам героите на историите, които снимам, да правят неща специално за камерата, харесва ми да ги наблюдавам, без да прекъсвам ежедневието им, да им задавам въпроси, които те не са си задавали, да сглобя разказ, който да хване зрителя за ръката и да го отведе в друг свят, да го извадя от познатото, от комфортното понякога, да го накарам да мисли, но да мисли своите мисли, не моите.

И все пак смятам, че в игралното кино съм най-много себе си. Там си позволявам позиция, стремя се да отведа зрителите в моите представи, да им разкрия своята гледна точка, да им представя идея, която да предизвика и мисли, но най-вече силни емоции, да оставя следа. За мен е много важно игралното кино да провокира не само ума, но и сърцето, да е необикновено преживяване, да е шанс за всеки гледащ да поживее друг живот за малко, да се вълнува. Така ставаме по-толерантни към тези, които не разбираме напълно. Киното може да променя животи (със сигурност променя животите поне на създателите си).

Документалното кино има много различен заряд и особености. Какво е важно и какво зрителят не успява да види, а трябва да знае?

Не знам дали е редно да се правят такива обобщения. Авторите никога нямат точна представа какво вижда зрителят във филмите им. Знаем само това, което ни споделят, но и него тълкуваме спрямо своите желания и представи. А и аз харесвам идеята на Ролан Барт за авторството на читателя, според мен се отнася и за зрителя. В момента, в който филмът тръгне по пътя си, той вече не принадлежи на създателя си, негов автор е всеки, който го гледа и филмът е единствено това, което гледащият е разбрал и усетил. Останалото са само намерения.

“Непознати” е един от вашите късометражни филми, който описва историята на “двама непознати, които решават да не се влюбят”. Каква идея стои зад филма? Как се роди?

Това е идея с продължение. Моят дипломен филм е късометражният “Тя, която маха от влака” по разказ на Георги Господинов. Това е една любовна история във влак. Когато завършвахме този филм, ми хрумна идеята за трилогия любовни истории в превозни средства. Пътуването е много особено състояние – създава усещането, че сме никъде – нито сме там, откъдето сме тръгнали, нито сме там, накъдето отиваме. Затова в такива моменти човек се отделя от бита, от ежедневните си тревоги, задачи и баналности и отваря сетивата си – за гледките през прозореца, за случайно дочутите разговори, за случайно връхлитащи възможности за любов.

Тази тема ме вълнува много и се превърна в нещо като обсесия. Така започнах да търся друга литературна основа за втората късометражна история за любов в превозно средство. Моят прекрасен вече съпруг, съсценарист и продуцент, а тогава все още приятел – Георги Иванов, ми показа този разказ “Топлина на непозната” на Захари Карабашлиев. Труден текст, защото цялото действие се развиваше в мислите на главния герой и трябваше да намерим киносредства да разкажем тази прекрасна история, да я извадим от главата на героя и да я покажем на екрана. Такава история за случайна среща с непознат в автобус има всеки втори човек, затова ми се стори важно да се поровим в нейното значение за живота ни. Колко и какво може да промени една такава среща и нужно ли е да променя нещо, за да има смисъл. Още една важна тема за двамата главни герои (в ролите Стефан Вълдобрев и Евгения Ангелова) е темата за заглушения вътрешен глас. И двамата са заминали за Щатите да търсят щастие, водени много повече от представата за хубав живот, дочута от рекламите, а не водени от искрените си желания. Затова, когато всеки от тях вижда в другия собствената си слабост и болка, да не се влюбят се оказва трудно. Може би – невъзможно.

Пресечна точка към следващия въпрос е Стефан Вълдобрев, който участва в “Непознати”, в дебютния ви филм “Тя, която маха от влака”, а заедно с него и Обичайните заподозрени пък снимате моменти от най-незабравимите им концерти от лятното турне 2018г. Как се решихте на нещо подобно?

Историята за това как започнахме със Стефан да работим заедно е много забавна, поне ние с него много си я харесваме. Страшно исках той да играе една от ролите в първия ми филм, но не главната (главната се играеше от Владислав Виолинов), а една от по-малките роли. Свързах се със Стефан, разказах за какво иде реч по телефона и той ме помоли да му изпратя мейл със сценария. Прочете и поиска среща, на която в течение на разговора разбирам, че той е останал с впечатление, че го каня за главната роля на младия влюбен, а не за малката – на възрастния селянин. Конфузията, която настъпи след това, не мога да опиша! До ден днешен нямам идея защо той се съгласи на моята лудост. После ме покани да снимам клипа на “Самонедейменервиратака (Пикник)”, в който някак групата ми се нави на акъла да се облекат като храни, после аз го поканих за главната роля в “Непознати”, а последното ни приключение пак е негова идея.

Първият път, когато ми я предложи да снимаме филм за турнето им, трябваше да откажа със свито сърце, защото точно се омъжвах. Вторият път приех и в деня преди първия концерт, който снимахме, разбрах, че съм бременна, а премиерата на филма беше 2 седмици след като родих. Със Стефан се работи прекрасно, много енергично, много вдъхновено, с него има място за ентусиазъм и спонтанност, но и за сериозна работа и подготовка. Стефан е като електростанция, не само има енергия за стотина свои проекта едновременно, но и е провокатор за още толкова на хората около себе си. Благодарна съм, че избра мен да режисирам “Лятото на Обичайните заподозрени”. Това е най-позитивното ми киноизживяване като автор и като зрител! Този филм е жизнеутвърждаващ, защото петимата музиканти в него са пример за това, че може да се прави изкуство в чиста форма в България, което да не мрънка, да не е обидено на системата, да преодолява всичко с усмивка и да зарежда всеки, до когото се докосне.

Има ли някой трайно останал в спомените ви момент, който е белязал това пътуване?

Има не един – групичката деца, който завлякоха Стефан на къщичката си на едно дърво в Созопол, предложението за брак на сцената в Градина, Стефан, който ме държи да не се пребия, докато се катерим до скалата, която сме си харесали за неговото интервю в Къмпинг Юг, неизбежния напън да сдържа смеха си, за да не влезе в кадър, защото всеки сериозен разговор с петимата Заподозрени беше всъщност безкрайно смешен. И постоянното гадене от бременността, особено по време на безбройните пътувания от София до морето и обратно. Прекрасно беше!

В свое интервю за филма “Тя, която маха от влака”, разказвате и за доверието, което са ви оказвали хората около вас и за “неглaсната уговорка, че когато някой прави първия си филм, повечето хора, които моля за помощ се отзовават, защото и те са били в тази позиция и някой им е помогнал.”. Към какви емоции ви връща днес първият ви филм?

Когато събирах екипа за първия филм не знаех, че ще се превърнем в творчески колектив, с който ще работя по всеки свой проект. Отнася се както за снимачния и художествения екип, така и за актьорския. Нямах нито режисьорски опит в игралното кино, нито пари. За да стане работата всеки от тях трябваше да ми се довери, трябваше всеки да запаля за своята идея, да я разкажа така, че всички да мислим в една посока и всеки да допринесе със своя талант и умения. Моят профeсор Георги Дюлгеров винаги ни е учил, че “един филм на еди кой си режисьор” е лъжлив начален надпис. Режисьорът обикновено не умее нищо от нещата, които трябва да се свършат в един филм – нито може да снима, нито да прави костюми, нито да строи декори, нито да прави звуков дизайн, нито да играе пред камера, нито един кабел да върже, нито пък да свали и съхрани заснетия материал. Той обаче трябва да може да накара тези, които могат, да реализират неговата идея, да я направи и тяхна. Трудна работа за първи филм. За да се случи, се иска именно доверие. Истина е, че всички се отзовават много позитивно на студентски покани и се опитват да помогнат, както на тях някога някой е подал ръка, невинаги това води до дългосрочни взаимоотношения. Аз съм от щастливците – намерих своите хора. Георги Иванов, Кирил Проданов, Ивелина Минева, Веселин Зографов, Зина Начева, Аманда Санчес, Евгения Ангелова, Цвета Дойчева, Александър Хаджиангелов, Влади Виолиов, Стефан Вълдобрев, Радена Вълканова.

С какви идеи се събуждате и какво да очакваме?

В момента се събуждам основно от детски плач на двумесечния ми син Явор и това е прекрасно. На такъв етап съм в момента, че той ме вълнува, провокира и вдъхновява повече от всичко друго. Харесва ми, че ме учи на много нови неща. От това ми се раждат идеи за кино – почти всеки ден. Но ще почакат малко.
А иначе – работим по третия и последен филм от трилогията “Любовни истории в превозни средства”, бавно, но упорито.

__________________

Филмът “Непознати” е част от турнето за късометражни филми на NO BLINK и ако случайно още не си го гледал, то сега можеш да го направиш в Ловеч на  28 май, в Пловдив на 8 юни, или в София на 12 юни, когато се надяваме да можем да те запонаем и на живо с Камелия Петрова, когато в КО-ОП ще можем да гледаме филмите от турнето КИНОlove 2019 и да изпием по чаша хубаво вино!

Ела и ти!

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!