“Каузата Ми е много по-добра…”

Публикуваме текст за  рехабилитационна програма за затворници – в четири от затворите на нейно величество са “отворени” луксозни ресторанти, в които затворниците са обслужващ персонал. От главния готвач до сервитьора. Чудесна идея, някой някъде по света е помислил, че затворниците имат нужда от социализация, след като излежат присъдата си. За да се впишат в обществото. Важно е и за тях, и за обществото. Превенция срещу евентуални нови престъпления. У нас никой не мисли за това. И си имаме немалък брой професионални затворници. Излизат за малко и пак обратно. Но не това ми е мисълта. Под статията веднага се появява коментар: “Нека се погрижим за децата за възрастните пенсионерите а след това за друго…” Друго е с приоритет, според коментиращия. И няма лошо – всеки се вълнува от различна кауза. Не разбирам обаче едно – защо у нас винаги, винаги, винаги, когато някой се захване да прави нещо, предложи идея, подеме инициатива, реализира проект, се намират поне 10 човека, които да възкликнат: “Това ли е най-големият проблем на България”, “те пенсионерите гладни, ние за мигрантите сме седнали да мислим”, “хората нямат какво да ядат, те за правосъдна реформа говорят”, “по-добре купете кувьози за новородените, не се занимавайте със здравословното хранене в детските градини”, “що сега протестирате, къде бяхте когато…”, “ама моля ви се що си слагате френското знаме след атентатите в Париж, а не си сложихте кенийското, сръбското, афганистанското…” Вечното противопоставяне на каузи, идеи, инициативи, кампании, протести… Не че коментиращите са се захванали с някоя друга, по-смислена дейност, не, те просто искат да ти кажат, че твоята е маловажна и не става. Омаловажаването на чуждата дейност е новото черно. Актуалното “да ти имам проблема”. Толкова е лесно някак, удобно настанил се на дивана вкъщи, да предложиш да направиМ нещо по-смислено от това, което друг е предприел. И е адски тъпо. И егоистично. Няма по-смислена кауза и по-малко смислена кауза. Просто зависи от коя страна се намираш. Щото обяснете на майките на убитите пред дискотека “Соло” деца, че правосъдната реформа не е важна точно в момента. Въпрос на емпатия е. И на елементарно уважение на чуждия труд, борене с вятърни мелници и опит да подобри улицата ни, квартала ни, града, държавата… Всеки според силите си. И най-малкото добро дело днес, сега, в този момент, е по-полезно от раздаването на безплатни съвети в социалните мрежи как има по-важни неща за вършене. Всички говорим за общество, ама такова животно по нашите ширини нЕма. И няма да има, докато смятаме за оригинално, че моментът да блеснем с уникална кауза е не когато я осъществим, а когато отричаме чуждата… Изобщо не ме интересува дали някой се бори с русенските комари, глобалното затопляне, бежанската криза или в момента прави молебен най-накрая-да-спре-да-вали, ще му стискам палци да успее, да го прави със сърце и да не се обезкуражава от коментаторите с по-важните идеи. И, да България със сигурност ще е по-приветливо място, ако поне веднъж осъзнаем, че чуждите каузи са и наши. Защото ако тези хора успеят да променят нещо, хубавото ще е за всички ни.

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!