Ключова дума – деца. И три тревожни статистики.

Евростат – 51,2% от жените в ЕС раждат първото си дете на 20-29 години, а 48,8% на възраст между 30-39 години. Българките и румънките раждат на най-ранна възраст – средно около 25 години. 15% от ражданията пък се случват още в тийнейджърска възраст.

Националната мрежа за деца – Между 2000 и 3000 деца в България са станали жертва на насилие за една година. Само за 1000 от тях има намеса да бъдат защитени. Агенцията на ЕС за основните права пък оповести данни за близо милион българки, които са пострадали от някаква форма на насилие.

Националният статистически институт – за периода 2000 – 2012 г. децата до 17 годишна възраст, които са напуснали училище са около 300 000. 10 000 българчета не са стъпвали в училище. През учебната 2012/2013 година броят нараства с още 13.5 хил., от които 11.6 хил. напускат още в основно образование. През следващата 2013/2014 година още 17 794 деца спират да учат.

Ключова дума – деца. И три тревожни статистики. За тревожно бъдеще.

Когато деца раждат деца, без осъзната отговорност и възможност за пълноценен живот, следващите две статистики са меко казано очаквани. Всъщност от години се въртим и в този порочен кръг, който не вещае нищо добро ако някой не предприеме действия и не ни отклони. Здраво общество се изгражда още в семейна среда. Там, където би трябвало да се възпитават и прилагат основни човешки права, ценности и морални отговорности. У нас отново реалността е изкривена, със собствен курс, който води надолу вскички ни. Защото основите се клатят. Защото част от хората са загубили основни възприятия за света около себе си и не могат да бъдат адекватен, добър пример за децата си, следователно и те не могат да растат в нормална среда нито вкъщи, нито на улицата. Но къде е държавата? Не малко хора споделят мнението, че всъщност всичко това е целенасочена стратегия, умишлено предизвикана от страна именно на държавата. Да си останем на дъното, необразовани, обезверели, гладни, без идеи, ценности и без възможност да предприемем адекватни мерки, за да се променим. Не малко пъти тя самата ни е доказала, че сме познали. Това е целта.

3000 деца са жертва на домашно насилие. Само?! Хм… може би само за толкова се знае. Само 1000 получават закрила… Инициативите, които се предприемат от страна на фондации и неправителствени организации, се реализират със собствени усилия и често не могат да бъдат всеобхватни. А има много нерешени случаи. И да, държавата липсва в този момент. На хартия, тя се грижи за 6000 деца, но едновременно с това отсъства не само за тях, но и за много, много други. Бити, тормозени, насилвани деца, които после си го връщат. На своите насилници, на нея самата, на останалата част от обществото. Единствени признаци за отговорност към хората в нужда се проявяват предизборно, понеже така е удобно. После… да се оправят. Кой, както може. Основна отговорност на политиците е да работят за създаването и съхранението на здраво, мотивирано, обединено и работещо общество. Хилядите, напускащи училище всяка година – напускат и обществото. Остават статистика, която е важна веднъж на четири години. После играе роля на гъба, която абсорбира не малко пари и расте главоломно, докато претопи останалата част от здравото общество. Децата и жените, жертви на домашно насилие, също не могат да функционират нормално и тяхната болка е болка за всички, само не и за държавата. Там отново всичко е числа.

Всъщност трите статистики са отражение на това как протича животът на една част от младите у нас и създава цялостното усещане за моралната деградация на всички ни. Целта е постигната.

Държавата ни спи. И ние заспиваме бавно с нея. Само дето кошмарите, които сънуваме, често са по-хубави от реалността. Вие къде искате да се събудите?

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!