Kолко точно развален е “разваленият телефон”

Учиш се да говориш. Учиш се да пишеш. Грешно разхождаш молива по листите, събираш се в тесни редове, без да знаеш, че след време ще търсиш най-много от написаното извън тях. Изучаваш света, разказваш за него, споделяш на живо и общуваш дори със светулките. Не е лудост, а детство. Детство, в което и играта на “развален телефон” забавляваше всички и не нараняваше никой.

Порастваш, а думите стават по-трудни, редовете по-тесни. Моментите още по-задушаващо притискащи и тесни да поберат многото нахлуващи думи, а животът те среща с някои герои от игрите, които са пораснали в същите роли.

Неслучйно някои игри в света на големите се превръщат в саркастични метафори. Житейски уроци, които понякога се превръщат в играчка-плачка. Не става въпрос за неразбрани поети с китари, а за хора, които са имали лошия късмет да се срещат с повече лоши герои. И днес не им се играе, не искат да се гонят, на криеница са съгласни, само защото знаят, че няма да бъдат открити повече, а някои думи произнасят трудно. От страх, че ще останат нечути, погрешно разбрани или нарочно изкривени.

Мисля си, че това е неизбежен ход, който съдбата ни поднася и на който всеки сам трябва да прецени как да отговори. И тук има колкото за печелене, толкова и за губене. “Разваленият телефон” или грешка на някой по веригата, могат да прекъснат връзката за много време. От липса на правилна комуникация се появяват най-дълбоките пропасти, които и времето трудно лекува.

Ако си от тези, които си пестят думите, дори пред себе си, хубаво да знаеш, че не всеки, който срещаш в живота си, иска да си играе с теб. Ситуациите, в които си изпадал, загубите, които си претърпял и всички онези хора, които са нарушавали правилата, които не са те разбирали или са злоупотребявали с искреността ти, съвсем не означават, че и следващият път ще е така.

Преди онзи момент, в които с колегите ти се разбираш само с поглед, приятелите ти познават колко точно да ти налеят в чашата само по начина, по който влизаш в бара, имаш човек до себе си, който знае точно какво чувстваш, без да е нужно да споделяш, а кучето ти си вдига лапата преди да си го погледнал дори, то трябва да се научиш и да говориш. Да говориш със себе си и да подбираш правилните думи, с които да се разкажеш. Да се извиниш, да обясниш, да се поправиш, да помогнеш и най-вече да благодариш. На някои хора слушането с разбиране не им е сила. Други говорят много и не казват нищо. Не оспорвам факта, че мълчанието е богатство, но трябва да знаеш защо, кога и как да боравиш и с него. Неслучайно най-ценните и трудни за откриване са хората, с които можеш да помълчиш на различни теми и да се чувстваш спокоен и разбран. Но за тази идилия, в която вече думите са излишни, е било нужно време. Запълнено с ценни, смислени и нужни разговори. Те топят ледове, изглаждат неразбирателства, разнищват дълго пазени тайни, сплотяват, изграждат мостове, които ни приближават към правилните хора и ни отдалечават от онези, които просто не са за нас. Думите са сила. Подплатени с действия вършат чудеса. Но понякога толкова дълбоко загнездени могат да разрушат теб самия или човека срещу теб, но със същата тази сила можеш и да спасиш.

Почни от себе си и почни с хубавото, което не си си казал. После не забравяй, че близките ти са с теб в тази житейска игра като най-добрите ти съотборници, а не като противници. Споделяй. И вашите не са те научили да говориш, за да им мълчиш в остатъка от живота им.

 

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
92Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!