Куче в канавка

Януарска, тиха сутрин, бодро и чевръсто джуркам три яйца за закуска, когато случайно в едно от сутрешните предавания дочувам разговор, около темата за изоставените домашни любимци. Не, по-скоро чувам изречение, в което се споменава, че много хора си взимат кучета и котки за коледните си фотосесии, а след това ги изоставят. Сама съм. “Моля?!” – изричам на глас и имам чувството, че не мога да асимилирам чутото, не мога да го осъзная, изглеждам сякаш за първи път разбирам, че на света освен хубаво има и лошо.

Темата продължава с разказ за спасено преди дни куче, чиито стопани, мъж и жена, тъкмо го оставяли в канавка, когато са били забелязани от преминаващи наблизо хора. В съзнанието ми изплува скорошен пост в социалните мрежи на приятелка, която споделя материал за сляп френски булдог, който беше оставен да се скита в столичен квартал. Инстинктивно в мен се надигна друго мое, осверипяло аз, което неистово желаеше да излезе навън под формата на всичко невъзпитано, което мога да изрека и ми ставаше все по-трудно да си спомня за всички възвишени и топли чувства, с които поглеждах на нас, човеците, доскоро. Да, знам. Някой ще каже, че съм “открила топлата вода” и сега се шокирам от нещо, което вече е ежедневие.

Преди години, когато и аз гледах куче, в квартала се познавахме всички стопани и често на разходка се спирахме, за да си поговорим. Познати от съседния блок бяха спасили женско дого аржентино от мъж, който преди години си го взел, но никога не беше извеждал от дома си. За първи път видях на живо животно, чиито ребра можех да преброя, ходящ скелет, който сякаш за първи път виждаше света навън, с нокти, които бяха пораснали дотолкова, че не му позволяваха да стъпва нормално.

Мисля си за уютна атмосфера, отрупан коледен декор, светещи лампички и малко пале, което се гушка в нечии прегръдки. Снимка в рамка. После същото стои в канавка, или на средата на някой квартал. За мен няма разлика в ужаса. И в недоумението, а тези хора дали така гледат и на децата си? Да, сега е моментът някой да скочи и да ме упрекне, че сравнявам куче или котка с човешко същество.

Нямам проблем с хора, които не желаят да имат домашни любимци, както нямам проблем и с хора, които не харесват деца и не желаят да имат. Уважавам и зачитам правото на мнение, правото на избор на всеки човек. Но трудно приемам факта, че има хора, които са склонни да имитират любов и да намират оправдание зад това. Няма оправдание да оставиш животно в канавка, защото вече не го искаш, понеже лае, цапа дивана, мързи те да станеш в 6 на -6 да го разходиш. Дори и в отказа има човешки начин. Има различен начин. И, би трябвало да има чувства. Жестокостта, с която се отнасяме с чувствата СИ и чувствата на останалите хора или същества около нас е, макар различна, но за мен еднакво силна, независимо дали е физическа или психическа.

Този текст е за онези, които са неспособни да си представят 5 минути живот в канавка. За онези, които изхвърлят всичко „непотребно“ след като изгасят лампичките. За онези, които ще останат слепи за всичко човешко и всичко красиво, просто защото душите им са затворени.

Такива ли се харесвате?

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!