До последния удар на сърцето

Кучето Хачико отдавна се е превърнало в символ на верността, предаността и обичта. В Япония, на гара Шибуя е издигнат паметник в негова чест, а Хачико отдавна е по-известен от стопанина си – професор Уено от Университета в Токио. Едва ли има човек, който да не е гледал и невероятния филм “Хачико: история на едно куче с Ричард Гиър.
Професор Уено ежедневно пътува с влака за работа и кучето всеки ден го изпраща сутрин и го посреща на гарата точно в 5 часа след обяд. През1925 година Хидесабуро Уено получава инфаркт и умира. По това време 18-месечният тогава Хачико дълго чака стопанина си, който никога не идва. Въпреки това кучето продължава да пристига на гарата в 5 часа след обяд и чака до късно. Макар че много роднини и познати се опитват да вземат кучето при себе си, то неизменно се завръща на гарата, за да посрещне стопанина си. Местните търговци и работниците започват да го хранят, възхищавайки се на неговата преданост и постоянство. Това продължава години наред. Хачико продължава да ходи на гарата в продължение на 9 години до самата си смърт на през 1935 година. В деня на неговата смърт е обявен ден на траур в Токио. Погребан е до любимия си и дълго чакан собственик.

Също толкова трогателна, макар и далеч по-малко популярна, е историята на кучето Таго от италианския град Болоня. В Болоня има статуя в памет на това предано куче. Годината е 1777-ма.

Маркиз Бови и неговото семейство са големи земевладелци, които често отсъстват по работа от градския си дворец. Таго е техният неразделен спътник, най-верен приятел и неизменен придружител на семейството при всяко тяхно пътуване. През лятото на 1777-ма година, незнайно защо Маркиз Бови, този път оставя Таго в Болоня, поверен на грижите на слугите и се отправя на дълго пътуване.  Таго обаче е опустошен от отсъствието на стопаните си и е неутешим – спира да се храни и прекарва дните си на перваза на малък прозорец на последния етаж на сградата. Това е неговото убежище, мястото, от което се надява да види завръщането на своите стопани.  За разлика от Хачико, Таго успява да дочака най-милите си същества. През един ден в края на лятото той чува звук от приближаваща карета. Изправя се и ги вижда – семейство Бови се завръща у дома.  Той лежи гордо на лапите си, наклонява опашката си високо и луд от щастие започва да лае. Накрая каретата влиза в двора. Таго не може да сдържи щастието си, не може да изчака нито миг повече и се хвърля от прозореца към своя своя стопанин. За съжаление обаче Таго умира. Миг, след като е видял маркиз Бови.

През същата година маркизът възлага на художника от Форли Луиджи Купи,  млад и успешен скулптор от Болонеската академия, да изработи статуя на Таго. В чест на доброто му сърце, на неговите вярност и лоялност.

Повече от 200 години по-късно –  през 2008 година, статуята на кучето Таго претърпява внимателна реставрация, която възстановява напълно оригиналния й вид. (Да! В нормалните държави, където има памет, вкус, отношение и традиции се възстановяват статуи, не се палят, рушат и събарят паметници на културата, това е български специалитет).

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!