“Е, хайде, какво толкова? И така става”

Първият рожден ден на дъщеря ни. Няма да правим голямо парти, каним само най-близките, в семеен кръг. Държим основно на мястото и на фотографа. Заради спомените. Които са ни най-важни.
Уговаряме се с фотографка, която вече ни е снимала по друг повод, много харесваме и отношението й, и работата й, и крайния резултат. Ден преди рождения ден обаче, момичето ни пише, че преживява лична загуба и няма да може да присъства на уговорения ангажимент. Коректна, точна и отзивчива е – веднага ми предлага да ни свърже с колега, защото е наясно, че трудно ще успея да уговоря друг фотограф няколко часа преди рождения ден. Месецът е май, сватбеният сезон е започнал, абитуриентските балове са в разгара си, почти невъзможно е да открия свободен професионалист. И, обещанието е спазено, няколко часа след телефонния ни разговор, имам изпратени имена и контакт на уговорения нов фотограф. Нямам време да разглеждам работата й, нито възможност за избор, така че нищо друго не ми остава, освен да разчитам на професионализма й. Чуваме се по телефона, уговаряме време, цена, локация, условия, всичко… Ще се видим утре.
Е, настъпва денят. Всички се вълнуваме – първият рожден ден на дъщеря ни, рокли, торти, свещичка, сълзи, спомени, които не спират да нахлуват в главата ти, взрив от емоции. Чуден ден, още по-чудесно място, идеално за рожден ден на малко дете, интериорът е точно такъв, какъвто съм си представяла, справила са се повече от прекрасно с украсата. Фотографът също е налице. Мила, усмихната, любезна. “Забравям” за нея, хич не обичам снимки тип “застани до баба”, цункай мама”, хайййде сега цялата рода до тортата за спомен, “зелееее”… Предпочитам да заснеме емоции, момент, поглед, жест, игра, сълза, неловко падане дори. Е, не се разминаваме без: хайде сега, съберете се всички и застанете до украсата”, но това да е, ще го преживеем. Фотографката си тръгва след 2 часа, изпращаме я, разбираме се за срок, в който ще получим линк със снимките, обяснено ни е, че в цената е включена и фотокнига, която ще ни изпрати по куриер, съгласяваме се, благодарим, плащаме и я изпращаме. Оле!
Седмица по-късно идва и уговореният срок за изпращане на линка с готовите снимки, а именно “най-късно до събота”. В петък вечер решавам да й пиша, за да разбера дали ще успее да се вмести в обещанията си. Да, разбира се, в момента ги обработва, малко се е забавила, ама нали знаем как е, много работа, в сезона на баловете сме, ама до края на вечерта, найййй-късно в събота в сутрин ги имам на мейла си. Колко пъти съм си проверила мейла в събота до 18 часа, когато й писах отново, не мога да преброя, но някъде по това време решавам да й звънна. Разбирам, че й трябва още малко време, налага ми се да й се извиня, че искам само да си спазва собствените срокове, тя отново ми припомня, че е сезонът на абитуриентските балове, на мен пък ми се налага да вляза в обяснителен режим, че кръстницата на дъщеря ни има рожден ден в същата тази събота и искам да я изненадам със снимки. Ами то такова, ще се постарая, бавя се малко да, ама много работа, знаеш как. В крайна сметка, след още два часа чакане, получавам снимките, тегля ги с нетърпение и се надявам, че добрите кадри ще замажат кофти усещането от несериозното отношение. Еми…греда! Носовете ни /моят и този на съпруга ми/ висват още след първите 4-5 снимки, от които виждаме, че иначе усмихната девойка е опропастила доста моменти, има афинитет към гърбовете и краката на обектите си, а емоцията обикновено личи на лицето. Така де, поне нашите глезени и обувки не умеят много добре да изразяват чувствата си. “Обработката” няма да я коментирам, да речем, че е въпрос на вкус, а нашите тотално се разминават. Както и да е, минало-заминало, не можем да върнем нищо, нито да се върнем пак да се поснимаме с друг фотограф. Свързвам се с момичето, което трябваше да ни снима, тя ми обещава, че ще обработи по-читавите снимки, за да спаси поне малко положението. И двете сме наясно, че няма как да се очакват чудеса, но все пак.
“Тя каза, че има много работа, а не бива да има работа, свързана със снимане. Защото не може да снима, не за друго. Тя не можа да се справи с детски рожден ден с 10 човека, а как снима сватби?!?”, възкликва мъжът ми при вида на “фотосесията”. Аз съм по-емоционална от двамата и от моята неща полетяха думи, които ще спестя. За критерия ми е мисълта. За самочувствието и претенциите да се назовеш … Сложете произволна професия на мястото на многоточието. Без липса на елементарен професионализъм, познания, възможности и реална самооценка. Щом имаш апарат и обективче някакво си фотограф? Ако си купиш скалпел, лекар ли ще станеш? И кой, кой се нуждае от твоята работа? Освен ентусиазирани родители, останали без фотограф, ден преди първия рожден ден на дъщеря си. Единствените хора, които ме ядосват повече от подобни самозванци, са онези, които не спират да повтарят: “айде, бе, може и така. Какво се ядосвате за глупости? Виж детето тук колко хубаво е излязло? Ееее, айде, какво толкова”.
Ами от “айде какво толкова сме в това положение. От липсата на критерий. За всичко. От снимки до ремонт на улици. А ти си хейтърът, който няма угодия. От “може и да така” се докарахме до “българска работа” и до калинки с претенции. Които ни се сърдят, че не сме доволни от работата им.

Чудите се какво стана с обещаната фотокнига? Ами, още не съм я получила. Сигурна ни е обидена, че не харесахме снимките… Защото “Е, айде, какво толкова? Може и така?!”

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!