Магията на театъра

Обожавам Камен Донев. Не, не онзи Камен Донев от „Улицата”. Не, че предаването беше лошо. Напротив – беше забавно. Но Камен Донев в театъра е съвсем друго нещо. Обожавам онзи Камен Донев, който гледах в моноспектакъла “Възгледите на един учител за народното творчество” и онзи, заради когото плаках и се смях със сълзи в рамките на три часа. Онзи, след чиято постановка бях лишена от всякакви други емоции…
Така е с всички актьори. Наречете ме егоист, но се чувствам специална, когато играят за мен – тази вечер, тук и сега, пред очите ми. Без дубъл и повторение. Всеки път е различно и неповторимо. Има някаква особена магия в това да знаеш, че някой играе за теб, в момента.
Да, българският театър не е леснодостъпен. Не, нямам предвид цената на билета – тя понякога е равна на парите, които плащаме за кутия цигари. Малко са обаче градовете, където не се разболяваш след постановка – залите са твърде студени и твърде неугледни, постановките са рядкост. И много хора просто няма къде да отидат на театър. Но театралното изкуство в цял свят не е масово. По други причини, естествено, но не е. Киното и телевизията отдавна стигат по-лесно до нас. Чрез салоните, чрез телевизорите, а и чрез безплатните – поне в България – тракери. Но това от друга страна е най-ценното на театъра – не той стига до теб, а Ти стигаш до него. Това изкуство е за ценители, за отбрани хора, които имат привилегията – и физическа, и духовна, да го гледат и да го оценят. Всички са гледали Юлиян Вергов в “Тя и той”, но малцина са тези, които са се докоснали до актьорския му талант в “Идеалния мъж” на Оскар Уайлд. Владимир Карамазов в “С любовта шега не бива” и Димитър Рачков в “Хъшове” са ми дали такива емоции, които нито едно предаване не може да ми даде. Там – на сцената – актьорите са истински, завършени, не четат ауто кю, не ги гледам на запис, направен преди месеци. Всичко, което правят, се случва пред очите ми. И ме обогатяват, вдъхновяват, разплакват, разсмиват, карат ме да се замисля и да преоценя себе си. Всеки път в театъра актьорите се разделят с част от себе си – емоция, вдъхновение, някой и друг килограм. И я подаряват на своята публика – без килограмите естествено.
Да, в телевизията има архив, записът на предаването може да се гледа отново и отново, да го показваме на децата си. А всяка театрална постановка има определен живот – по кратък или по-дълъг. И след това спира да съществува. Всъщност има я, но само в сърцата на тези, които са я сътворили и на тези, които са я гледали. Но не е ли така с всичко и всички, които наистина обичаме?
Коко Азарян си отиде преди няколко години – мир на праха му. Сигурно ако потърся, ще открия негово интервю по телевизията и ще си спомня за него. Но аз нямам нужда от това, просто защото няма как да го забравя. Имах късмета и привилегията да гледам премиерата на последната му постановка – “Вишнева градина”. Бях в залата, където беше и той, там, където сигурно е прекарал някои от последните си мигове… Ръкоплясках му, поклоних му се, поклони ми се и той – на мен и на цялата си публика. Ето затова не изпитвам нужда да го гледам в телевизионни интервюта – аз станах част от онова, на което той е посветил живота си. И онова, което е искал да гледаме и помним.
Театърът има още едно преимущество пред телевизията и домашното кино – измъква те от живота и проблемите ти за няколко часа и те пренася в друг свят – понякога красив, понякога тъжен… И ти си там – в него, чувстваш, разбираш, дъхът ти секва понякога. Този живот прилича на твоя или е напълно различен от него, но не е животът на героите от риалити предаванията, нито пък този от сериалите, който често е по-лош от твоя. И, който те кара да се успокоиш, че има и по-зле от теб. В театралните постановки откриваш себе си или някой по-умен, по-щастлив или по-добър от теб, на когото се възхищаваш и, на когото тайничко си мечтаеш да приличаш. Сцената те изкарва от вкъщи, забравяш за парното, за онзи проблем, който те гризе от известно време, а дори понякога намираш решението му именно там, в театъра.
И не на последно място – на балкона в Народния театър или на първия ред в Сатирата не се пълнее – ако не от друго, то от неудобство не ядеш нищо. Един мелодраматичен филм в киното “изяжда” половин килограм пуканки. Положението при турските сериали е още по-неприятно – вкъщи на дивана, докато на Али Реза му е лошо, ти унищожаваш индустриално количество храна…
Можем дълго да обясняваме и анализираме, а и да се оправдаваме защо не ходим често или изобщо на театър – заради студените зали, заради цената на билетите, заради обстановката в България, заради чалгата, заради… Но мисля, че трябва да започнем да го правим, заради себе си и въпреки всичко останало, защото всички живеем в България, всички се борим с различни проблеми ежедневно, и “всички, сме в калта, но някои гледат към звездите” ( Оскар Уайлд).

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!