“Ходете да се лекувате някъде другаде”

Жители на “Младост” блокираха движението по бул. „Цариградско шосе” в посока центъра снощи в знак на протест. Те настояват Центърът по наркомании в „Младост 1″ да бъде незабавно затворен и преместен на друго място, предаде БГНЕС.

“Ние, жителите на” Младост”, категорично отстояваме позицията си и не вярваме на обещанията на министър Ананиев и Министерството на здравеопазването, че до края на годината центърът ще бъде преместен. Не вярваме на голи обещания и искаме по най-бързия начин центърът да бъде преместен”, каза пред Нова тв Кристияна Тодорова, организатор на протеста.

Тя обясни, че недоверието им е продиктувано от промяна на поетия ангажимент от страна на ведомството. Първоначално здравният министър Ананиев заявил, че вече се ремонтира сграда, а в официален отговор от 5 ноември се посочва, че ще искат 4 млн. лв от Министерския съвет за строителство на нова сграда.

“Сградата на ул. „Пиротска” №117, където преди се помещаваше този център, е общинска. Тя беше освободена и в нея Столична община планира да изгради детско лечебно заведение, от каквото столицата има огромна нужда. В детската поликлиника ще работят различни специалисти, които ще правят цялостна диагностика на малките пациенти, ще дават първа помощ, а при необходимост ще ги насочват и за лечение в съответна специализирана болница”, обявиха преди време от Столичната община.

Чета всичко и в главата ми се загнездва ей това изречение. Центърът по наркомании в „Младост 1″ да бъде незабавно затворен и преместен на друго място. Важното е да бъде на друго място. Къде? Да го има ли изобщо? В кой квартал да го има? Да е извън София, на полето, в близост до сметище… Няма значение. Единственото, което ни е важно, е да е далеч от нас, от очите ни. Да е дру-га-де. Да “пречи” на другите. Толкоз по темата с емпатията. Толкоз за човещината и влизането в чуждите обувки. Толкоз по чуденката активно гражданско общество ли сме, с мисъл към уязвимите или сбирщайн от егоисти, които искат да натирят на друго място всеки, който им пречи, неудобен им е, не е красив за гледане или просто сме го напъхали в някаква стигма и не искаме да си счупим собствените капаци и предразсъдъци. Толкоз за по въпроса цивилизовани индивиди ли сме, състрадателни ли сме, искаме ли заедно да изградим някаква нормалност около себе си, да си дадем сметка, че тези хора са на поддържаща терапия, която им помага. Да се лекуват, да се възстановят, да работят, да се социализират, да си плащат данъците, да не крадат, за да си набавят дрога, да не се бодат със спринцовки, да не са в риск от епидемии, които се предават по кръвен път като ХИВ например.

“Абе, хубаво това, ама да не е до нас, моля”. Същото като “аз нямам нищо против гейовете, ама да не ми парадират там със себе си, да не ми натрапват ориентацията си”(?!?) или “абе, аз по принцип нямам нищо против циганите, но не искам ромски деца да учат с моето”. А кой да учи с тях? Ами, другите. Да ходят да учат на друго място. Да се лекуват на друго място. Да живеят на друго място. Някой друг да им помага. Да ги лекува. Да ги социализира.

Емпатия? Човечност? Грижа за другия? Осъзнаване, че всеки от нас, във всеки един момент може да попадне в стигмата на нежелания, отхвърлен, отритнат? Това могат ли утре да бъдат нашите деца, роднини, приятели, близки? Могат, много ясно! И какво правим? Нищо, чукаме по главата и се молим това да не ни се случва на нас. А докато не ни дойде на главата, това не е наш проблем. Чужд е. Друг да се оправя. Или всеки поединично. Все тая. Важното е да не ни засяга. Трябва ли хората със зависимост да получат помощ? “Ами да, аз по принцип нямам нищо против тях. Ама да ги преместят на друго място, защото на нас ни пречат.” Ако обаче утре този проблем дойде у нас, тогава ще викнем: “държавата не помага на хората с проблеми. Обществото отхвърля различните.” А трябва ли да ни засегне пряко, за да се замислим? По всичко личи.

В момента по кината върви “Доза щастие”. Филм по книгата на журналистката Весела Тотева “Падение и спасение. Историята на една хероинова наркоманка”. Честен, прям и много истински филм. За спасението. Което при Весела се случва благодарение на вярата, волята, силата на духа й и…метадоновата програма. И не, това не е просто кино. Животът е. Такъв, какъвто може да ни се наложи да го живеем. И тогава всеки от нас ще има нужда от малко човечност, протегната ръка и разбиране.

Падението на един наркоман е проблем за цялото общество. Спасението му е превенция за другите, смисъл, вяра и надежда, че спасение има за други зависими. И добър живот за всички ни. Поне в цивилизованите общества е така.

И накрая – изобщо не знам защо се учудваме, когато политици от всякакъв цвят ни манипулират, настройват ни помежду ни, играят си със страховете ни, бият възрастни жени по границата, плашат ни с роми, за чието социализиране не са направили нищо и развяват хомофобията и мизантропията си като висш идеал и предизборно преимущество. Защото им го позволяваме. Защото омразата и отхвърлянето на принципа “няма човек, няма проблем” се котират много повече от човечността, толерантността и грижата за другия. Другият, който утре може да е всеки от нас. Или онзи, когото обичаме най-много.

“Това на мен няма да ми се случи е мантра за наивници, която не работи”. Но много късно го разбираме. Обикновено по болезнен и труден начин.

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

2 Коментари

  1. Адмирации и респект за статията. Жив съм,работя и съм нормален член на това общество благодарение на тази програма.

  2. Би било добре авторът или авторката на статията да се запознае по-подробно с причините за искането за преместване преди подобен вид анализи.

    Въпросният център е разположен в двора на болница Св. Анна, която е в непосредствена близост(2-3 минути пеша) до 2 училища(118 СОУ и ТУЕС), както и 3 детски градини(11 ОДЗ, 71 ОДЗ и 117 ОДЗ) и протестът е иницииран от родители от района.

    Много е хубаво да се говори за толерантност и емпатия, но когато по детските площадки и беседки редовно биват намирани захвърлени спринцовки, е напълно нормално родителите да поемат подобна инициатива точно защото разбират добре рисковете и не искат да оставят нещата на произвола и да минават по болезния и труден начин.

    Ако на повече места и най-вече повече хора отстояваха гражданската си позиция толкова активно, колкото в Младост, градът ни ще е едно доста по-приятно място за живеене и за отглеждане на деца.

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!