Между най-лошото от индивидуализма и от колективизма

След няколко дена се навършват 30 години от 10 ноември 1989. Момент за размисъл, за анализ, за преоценка на последните три десетилетия, които наричаме Преход. Можем да си говорим много за политически промени, за партии, за ляво и дясно, за задкулисни интереси и мръсни игри – какво ли не се е случило по време на Прехода – но всичко това е следствие на нещо много по-фундаментално. Всичко, случило се в последните 30 години, е логично отражение на характера на обществото ни – на мисленето му, на ценностите му, на нравствените му устои. На това как всеки един човек възприема себе си и другите около себе си.

Ако искаме да разберем повече за себе си, за това през какво сме минали и накъде отиваме, трябва да се вгледаме отвъд конкретиката на общественото си злободневие. Нека да направим крачка назад и да погледнем на нещата малко по-абстрактно, с по-трезв поглед. Нека се запитаме с какво се характеризират последните 30 години? Коя е вътрешната борба в сърцето на обществото ни, която дава тласък на всички конкретни проблеми на Прехода? Отговорът може да бъде намерен в непрестанното ни лутане между най-лошите черти на индивидуализма и на колективизма.

Индивидуализъм

Индивидуализмът у нас е една гротеска. Той рядко се разбира като здравословното търсене на личен просперитет, като знанието, “че ти не трябва да чакаш властта да ти даде, а да отидеш и да вземеш каквото трябва от живота”, както казва Ивайло Нойзи Цветков в интервю за Тоест. Ние не поставяме на пиедестал човека – личността осъзнала необятните си възможности, стремяща се към самоусъвършенстване и самопознание, вървяща по пътя на живота с високо вдигнато чело, с уверен поглед напред, към бъдещето.

Вместо това ние идолизираме крайните блага на индивидуализма – материалните облаги, високият социален статус, адмирациите и завистта на другите. Не търсим успеха за себе си, а за сметка на другите. Не оценяваме трудолюбието, въображението и предприемчивостта като съществена част от пътя към успеха. Дори нехаем за самия път – той няма значение, важен е крайният резултат. Завиждаме на другите, но всъщност искаме да ни завиждат на нас. Пожелаваме си чуждите постижения, но забравяме за труда и упоритостта, които ги предшестват.

Нашият индивидуализъм е чудовище с три глави.

Първата глава е алчността. Заради нея масово купуваме и търкаме билетчета с надеждата, че те ще ни донесат личния успех, който така дълбоко желаем и сме толкова силно убедени, че заслужаваме. Алчността още от 90-те ни мами в клопката на всякакви пирамиди и схеми като “Пловдивски игри на щастието”, а в днешно време – в капана на “Есе” или на фантомите телевизори-подаръци от новата телевизия на Слави Трифонов.

Втората глава е суетата. Заради нея полагаме толкова много усилия да представим начина си на живот като богат и екстравагантен, купуваме си последни модели дрехи, устройства и коли, дори и да нямаме средствата да го направим. Затова и не разбираме успеха като триумф на личността, постигнат от самата нея за самата нея. Разбираме го като призма, през която останалите да ни виждат. Не е важно дали си успял – важно е другите да си мислят, че си успял.

Третата глава е страхът. Рядко живеем. По-често живуркаме. Предпочитаме да си замълчим, ако говоренето на истината може да ни донесе беда. Движим се по инерция, несмеещи да излезем от комфортната си зона. Избираме да забравим за несправедливостите към другите около нас. Защо да си докарваме проблеми с чуждите неволи? Защо да заемем принципна позиция, изградена от лични убеждения, не от чужди очаквания?

Колективизъм

В другия край на махалото се срещаме с колективизма. Но не с устойчивия колективизъм, който третира едно общество като група от единици, всяка от които допринася по свой начин, според способностите си, за общото развитие и просперитет. Не с колективистичното мислене, което е наясно, че всеки в колектива има властта да повлияе на другите по градивен начин и че сборът от многото индивидуални действия е в основата на общото благо. Не с колективизма, който гледа без страх към бъдещето, който осъзнава връзката между съдбите на всичките си съставни личности и търси общ път напред.

Не. Нашият колективизъм е грозен и безформен. Той се изразява най-вече в бягане от отговорност. В оправдание за личните неуспехи чрез отредената лоша съдба на колектива. Не сме щастливи и успешни, защото държавата не се е постарала достатъчно да ни направи щастливи и успешни. Вместо да търсим щастието си и да намираме начини да сме полезни за обществото си, да допринесем според способностите си, ние се задоволяваме с вечно оплакване и силен негативизъм.

Затова продължаваме да чакаме промяната към по-добър живот да дойде отгоре. Затова сменяме месия след месия и сме все разочаровани, вече десетилетия. Вместо колектива да работи за общото си развитие, ние чакаме някой друг да го направи вместо нас. Точно заради това чувство, че нещата не зависят от нас, сме в постоянно конспиративно състояние на паника, че някой мрази българския народ, че задкулисно тъмни фигури се опитват да ни затрият и редовно ни ограбват, защото ако не беше така, ехеее, къде щяхме да сме сега!

Заради криворазбрания ни колективизъм сме парализирани с неизменен поглед назад, към постиженията на предците ни. Вместо да градим обществото си за бъдещето, ние се чудим как да се върнем към миналото. Всякакви псевдопатриотични и националистични фигури и партии се възползват от това и предлагат лесни решения на трудни проблеми. Не сме ние проблемa – другите са. Вместо да приобщаваме колкото се може повече хора към общия ни път, ние се надпреварваме да сочим предатели и да изключваме хора от обществото си – било то заради религия, етнос, политическа принадлежност или сексуална ориентация.

По-лесно е всеки друг да е виновен, но не и самите ние. Единственото колективно нещо в нашия колективизъм е всепризнатото чувство на безпомощност и на забравена отговорност. Чувството, че на всички ни се дължи по-добра съдба, но тя ни бива отнета и ние нямаме власт над това.

Наистина сме прокълнати – жалко само, че сами се кълнем…

Равносметка

Рецептата я имаме. От години се опитваме да вървим по пътя на развитите евроатлантически нации. Опитваме се да запълним готов модел, но по нашенски. “Помогнаха на Бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия и всички рекоха, че Бай Ганьо е вече цял европеец.” За съжаление, никоя рецепта не може да сработи, когато съставките са гнили. Ако не си отговорим на въпроса какъв тип индивидуалисти и какъв тип колектив искаме да бъдем, Прехода винаги ще продължава.

Време е да спрем да се самозалъгваме, че ни е дължимо нещо друго. Ние сме точно там, където трябва да бъдем. Пътят ни, обаче, не е свършил. Нека да погледнем напред. Ако наистина желаем просперитет, то нека се стремим към устойчивост. Устойчивост, стъпила на здравословен индивидуализъм и градивен колективизъм.

Здравословен индивидуализъм, чиито водещи принципи са не алчността, суетата и страхът, а кадърността, трудолюбието и въображението. Индивидуализъм, съграден не върху роболепничене, а върху принципи. Върху способността да постъпиш не по лесния, а по правилния начин. Здравословният индивидуализъм върви ръка за ръка със силната личност, която знае, че стойността на един човек не се извлича от другите – тя се търси в самата нея.

Градивният колективизъм не се изразява в липсва на отговорност. Точно обратното – устойчивостта му идва от дълбоко осъзнатия факт, че отговорността за общите ни успехи е споделена от всеки от нас. Докато продължаваме да бягаме от тази отговорност, промяната няма да дойде.

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!