Щастливото детство къса торбичките

Съботен следобед. Голям столичен супермаркет. Майка с дете на видима възраст 2-3 години. Момиченцето е скъсало хартиена торбичка на популярна марка за дрехи. В торбичката има подарък. Майката и дъщеря й отиват на рожден ден. Откъде знам всичко това? Родителката изкрещява цялата информация с фалцет, конкуриращ най-добрите музиканти. Междувременно, “за разкош” бие собственото си дете и разярено повтаря: “Е*аси детето, е*аси лиглата. Сега трябва да купувам нова торбичка, лиглоооо! Ама няма да е на… (тук цитира името на марката за дрехи). Как ще отидем на рожден ден така?!!!” Удря детето си и по главата. А момиченцето стои с насълзени очички, едва продумва “мамо, съжалявам” и разтрива местата по тялото си, които мама с отривисти движения е ошамарила.
Всичко това се разиграва пред очите на останалите пазаруващи в магазина, в това число и моите. Продавачките и част от персонала на хранителната верига също наблюдават агресията. Безмълвно. Решавам да се намеся: “Защо я удряте”?!, питам възмутено. “Не е твоя работа”, прекъсва ме грубо майката, сграбчва детето за ръкава на тениската му, отнася ме с торбата, която държи в ръце, и профучава. На касата, докато плаща, продължава да налага дъщеря си и да я нарича лигла… Страх ме е да си помисля как я бие вкъщи, когато няма никой. А като се сетя причината за шамарите, физически ме заболява. Бой заради скъсана хартиена торбичка! Никой в магазина не реагира. Никой! Едни наблюдават отстрани мълчаливо, на други изобщо не им прави впечатление.

Не съм психолог и не знам какво точно се случваше в онзи момент с крехката психика на детенцето. Само знам, че ми се свива сърцето всеки път, в който си спомня картинката. Да те бият и обиждат грубо пред толкова много хора. Това е публично унижение. Което е по-страшно и от физическата болка. Смачкано е достойнството ти, при това от мама. Внушено ти е, че това заслужаваш

В България има хроничен недостиг на съпричастност и съчувствие. На социалноотговорно поведение. На ангажираност към чуждите проблеми и болка. Не правим усилие да “обуем обувките” на другия. Емпатията ни се заключва в това да си почукаме по главата. Родителите някак забравиха, че децата са по-важни от вещите и от модните марки за дрехи. Че щастливото детство къса торбичките… Сраснали сме с агресията, омразата и насилието. По-лошо, винаги сме възприемали боя като част от възпитателните средства. “Бий дупе, да не биеш дупище.” “Малко са те били като дете”. “Изпроси си боя”. Това са все “народни мъдрости”.

Само за една година между 2000 и 3000 деца в България са станали жертва на насилие.

Междувременно, тригодишно момченце беше пребито жестоко в София снощи. Детето е настанено в “Пирогов” с опасност за живота… Това пак ли не е наша работа?!

Сподели с приятели!Share on Facebook0Tweet about this on TwitterShare on Google+0Pin on Pinterest0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!