На си ти куклите, дай си ми парцалките

С огромната подкрепа на ЕС се построи метро в София. Софиянци не пожелаха да плащат 1,60 лева. Обидиха се. Ей тая обида я има в България. Друга обида – с много пари от ЕС се построиха магистрали. Българският шофьор обаче не иска да плати винетна такса, за да се поддържат тези магистрали. Това е българска черта – правиш му добро, а той се прави на обиден, не ще да поеме неговата си част. Това е същото като с господин генерала Радев – де го НАТО да ни пази небето, ама без пари. И аз съм за това – ако може без пари. Но няма да гласувам за него, защото никой не дава нищо без пари. Така е и с магистралите, и с метрото. Значи ги строим за хора с комунистическо съзнание. На никого не му се плаща – факт”. Думите са на бившия премиер на България Иван Костов. И аз съм съгласна с него. Никой не дава нищо без пари. Факт. Само, както беше казал някой, сиренето в капана за мишки е безплатно.

Думите на Костов обаче отведоха мислите ми в друга посока. Вечната опозиция управляващи-управлявани. И обидата помежду ни. Управляваните или народът (този колективен, събирателен образ, с който толкова обичаме да се самоназоваваме) таят вечна обида към управляващите. Обвиняваме ги във всички смъртни грехове – че крадат, че лъжат, че не стоят зад думите си, че “продадоха България”, за цените на винетките ги обвиняваме, за цените на горивата, билетите в градския транспорт, за ниските доходи, за нашата собствена неудовлетвореност. Живеем с постоянна, лепкава обида към всички, които са ни управлявали през годините. Иван Костов е чудесен пример за политик, събрал в себе си много гняв – и заслужен, и незаслужен. 15 години минаха, откакто не е министър-председател, а почти не минава ден, в който някой да не произнесе или напише онова прословуто, вече превърнало се в смехотворно клише, “Костов е виновен”. Една критична маса от хора превърна Командира в чудесно оправдание за всички злини, сполетели собствения им живот, Костов като събиритален образ на несбъднатите мечти на едно поколение, че “животът ще дойде по-хубав”.

Дотук добре. А управляващите? Бивши и настоящи. Не се ли държат и те често като сърдити деца? Костов се обиди през 2001 след загубата на изборите и не ни говори дълго време. Мълча обиден. Почувства се неоценен. Точно на принципа – “правиш му добро, а той /избирателят/ се прави на обиден…” Въобще обидата към избирателя преследва и управляващите. Постоянно ни се гневят, че не ценим всичко, което правят за нас. Обвиняват ни, че сме неблагодарни . Плашат ни, че ако най-после не признаем грижата и жервтвата “в името на народа” ще се откажат да ни управляват, ще предизвикат предсрочни избори и да видим ние тогава, като дойдат на власт “лошите”. Всеки ден някой ни обяснява колко много работа е свършил за нас, пък видиш ли ниe сме страшно неблагодарен народ. “Вместо да получиш радост от обществото, получаваш кофа с помия”, заключи преди време министърът на културата Вежди Рашидов.

Ей така сме си перманентно обидени едни на други. Взаимно се обвиняваме. И не умеем да общуваме помежду си. “Кога българите ще стигнат съзнанието на швейцарците, които с референдум се отказаха от по-високи заплати?”, се питат политиците. “А кога доходите ни ще станат като швейцарските”, отвръщат онези, които са гласували за същите тези политици. И си живеем в омагьосания “Параграф 22”. И се мразим, сърдим, обиждаме… От Осанна до Разпни го. Свидетели сме на поне няколко “влюбвания” в политически лидери, от които чакахме да ни “оправят”. Костов обеща силна държава, Сакскобурготски – “нов морал за 800 дни”, а сегашният премиер Борисов – “открито управление”, магистрали, и стабилност. След първоначалната еуфория обаче, винаги идва разочарованието. И у двете страни. Накрая това, което сваля правителствата е това, заради което първоначално сме ги избрали. А омагьосаният кръг на хронична несправедливост и отчайваща безнадежност преследва и управляваните, и управляващите.

А тая работа със сръдни, цупене и тропане с крак не става. Едните трябва да разберат, че тяхно задължение е да си вършат работата качествено. И не бива да очакват аплодисменти, благодарствени речи, теманета и кравешки, покорен поглед от хората. Да приемат, че гражданите имат право на собствена позиция, на критично мислене и на несъгласие. Другите най-после трябва да спрем да чакаме някой да ни оправи, да правим информирани избори, по възможност преди изборите, а не в деня след тях, и да си дадем сметка, че търсенето на виновник, единствено и само извън нас, за всичи беди в живота ни, не помага никому. Най-малко на нас.

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!