“Елате утре. Сега трябва да си ходим…”

София. Събота следобед. Майка ми иска да си поръча рамки за очила и нови диоптрични стъкла. Минала е преглед при специалист, въоръжена е с рецепта. Влизаме в популярна верига оптики. Токът спира. Извинявайте, ще Ви помолим да излезете, работим до 18.30, дано да дойде токът дотогава, заповядайте отново! И без това няма как да избираме рамки в тъмното, благодарим и излизаме!
Няколко минути по-късно токът идва и ние решаваме да се върнем. Следват разглеждане, пробване на рамки и майка ми се спира на модел. Дава рецептата, защото иска да ги поръча.
Жената ги поглежда и казва, че въпреки рецептата, трябва да мине преглед и на място. Такава била процедурата. ОК. Съгласяваме се, майка ми влиза за преглед. След няколко минути процедурата е спазена и… вече си мислим, че ще поръчаме заветните очила.
Диалогът: “Аааа, то няма да стане сега. Събота е. Вече е 18.20, ние работим до 18.30, пък то има писане. Няма да стане, не. Ние сега трябва да си ходим. Елате утре, ако искате.”
“Кога утре?”, питаме ние.
“Ох, ами не знам. То до обяд няма да стане. Синът ми е със счупена ръка, ще го водя в Пирогов и не знам кога ще приключим…”
“Към 15часа ще е удобно ли?”, не се отказваме ние.
“Амиии…да. Но да не е след 16, защото няма да мога да изчакам….”
ОК, в 15 ще сме при вас.
Неделя. отиваме в уречения час.
Диалогът: “А, да здравейте. Ами можете да си изберете модел и вид на стъклата, но няма да можем да ви пуснем поръчката, защото ни се развали компютърът. Най-вероятно от токовите удари… И няма къде да го занесем на ремонт, защото са почивни дни. Нали знаете как е…”
“Аз още вчера си избрах рамки”, припомня майка ми.
“Амииии… ако искате можете да отидете в нашата оптика в мол Х. Там можете да ги поръчате…”
Нататък е ясно. Връщаме се от центъра до мол Х, който се намира на 5 минути от апартамента на родителите ми ииии… след 2-дневни опити очилата са поръчани. След 10 дни ще са готови.

Разказвам всичко това като метафора на услугите у нас. Свикнали сме да говорим и мислим за държавните институции като заспали, кисели, сърдити, груби чиновнички, които те пращат пред кабинет 3, да си вземеш един формуляр, който да подадеш в кабинет 4, когато им изтече обедната почивка. Или когато чиновничката приключи с личния си телефонен разговор… А частните услуги? Много по-различни ли са? Да върнеш клиент, който иска да ти остави не малка сума пари, защото “амиии…. то вече е 18.20, ние няма да успеем да завършим поръчката до 18.30, когато затваряме, пък много искаме да си ходим” е, меко казано, непрофесионално. Все едно си на гише в КАТ.
Сега, знам, че пак ще опрем до разговора “ми то няма хора”. Всички знаем, че няма хора. Даже знаем защо ги няма. Подозираме и къде са тези хора. Обаче не се издържа вече… Масова некомпетентност и мърлявост цари. И отбиване на номер. И “елате вчера”. Масово ни обслужват хора, които дори не знаят как да ни вземат парите. Които сме отишли на крака да им оставим.
За банките ще ви разказвам друг път… Или още утре. Че то за услугите в България може да се пише всеки ден.

Дълъг послепис: Снимката е от последните наводнения във Венеция.  Говори повече от всичко, което бих могла да кажа, напиша, да си помисля дори. Не искам да правя паралели тук и там. Нооо… дали някога е възможно да видим подобно поведение тук? С усмивка? Без мрънкане, снимки в социалните мрежи от типа: съсипаха я тая държава, поздрав за всички близки роднини на кметицата… Въпроси от типа” “КЪДЕ Е ДЪРЖАВАТА?!?” Вечното мрънкане, соченето с пръст, “гражданската активност”, която започва и приключва с пост в социалните мрежи. Псуването по политиците, по онези, другите, които са гласували за тях… Това го можем добре. А другото? Кога? Дали изобщо?

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!