Още знаем какво направихте преди 4 лета

Има дати от хода на историята, които променят личната ни, човешка нагласа, отношение към държавата и институциите, вярата ни, живота ни като цяло. От 2013 година 14 юни е такава дата. (На тази дата през 2013 година за 15 минути, без обсъждане, парламентът избра Делян Пеевски за председател на ДАНС). Лично за мен. Оттогава със сигурност не съм същата. Станах много по-политически активна, все по-малко вярваща в държавата като цяло и в членовете на политическия ни елит по отделно, все повече чета и се информирам, деля политиците на тези, които виждат “Пеевски в огледалото” и тези, които виждат собствения си лик, докато се бръснат или гримират; на такива, които дават интервюта в ‘онези медии’ и по този начин съучастват и легитимират убийството на журналистиката и такива, които съвсем съзнателно не се появяват там.

На 14 юни винаги ме обземат смесени чувства. От една страна го чувствам като панихида на държавността и демокрацията, като еманация на средния пръст, който властта ни показа тогава и не спира да ни показва до ден днешен. От друга страна в главата ми винаги нахлува споменът за всички онези хора, които излязоха на протест тогава и напълниха пространството в т.нар. “триъгълник на властта” и физически, и с целия емоционален заряд на ядосаните хора, които не са под упойката на оплетените в неразривна връзка власт – олигархия – медии. На бесните хора, които си поискаха държавата обратно. После обаче отново идват минорните чувства – заради цялото разделение в обществото, което се случи след тази дата, за двете Българии, които не се познават, но се мразят. И докато гражданите се деляхме на какви ли не и се обиждахме взаимно на “грантаджии” и “рубладжии”, “десни” и “леви”, кръга на този и кръга на онзи, толерантни и толерасти, либерали и контралиберали и всякакви контри и реконтри, демокрацията ни се превърна в тъжно-смешна карикатура. Неизбежно идва тъжната констатация, че пропагандата успя да ни внуши да не вярваме на никого. Да ни втълпи, че сме сведени до избора дали да бъдем изядени от кит или акула. Да ни наложи опорната точка, че всички протестиращи са били “платени протестъри” или “оядени софийски дриШльовци”. Да наложи схващането, че борбата с обръчи, модели и олигархични империи не е в дневния ред на “обикновените, нормални хора, които нямат какво да ядат”. Да ни скове в задушаващата хватка на нихилизма, чувството за безалтернативност и усещането, че нищо няма да се промени. Отчайващата равносметка, че наистина за тези 4 години нищо не се промени за добро. Тъкмо напротив. Делян Пеевски продължава да си е все тъй тук (преди малко повече от година министър-председателят Бойко Борисов ни уверяваше, че “Пеевски си отива”), продължава да е депутат, който не ходи на работа, но пък печели обществени поръчки, разширява влиянието си, бизнеса си и сянката му все тъй “виси със страшна сила” над главите, делата и лицата на не един и двама представители на политическия ни елит. Все тъй мнозина политици не споменават името Му. Една банка фалира, виновни няма, всъщност, виновните явно сме всички ние, данъкоплатците, които ще плащаме с години чуждата сметка и чуждата софра. Съдебна реформа се не види, а днес правосъдният министър Цецка Цачева, която преди година обяви, че реформата е приключена, призовава всеки, който иска промени, да се кандидатира за депутат. Някак обединена, почти цялата ни политическа класа, и управляващи, и опозиция, и президент явно смятат, че “политик” и “правя политика” са срамни понятия и се опитват да ги пришият на всеки, който наруши мълчанието и поиска радикална съдебна реформа, а ‘граматическият конструкт’ “изваждане на прокуратурата от съдебната власт” причинява на всички им уртикария, обрив зад ушите и тежки конвулсии едновременно. Все тъй няма критерии как се става “млад и успял” у нас. И все тъй е по-лесно да се превърнеш в незаобиколим корпулентен фактор не с качества, ум и постижения, а с “принципи имам най-различни” и със схеми на влияние и поставяне в положение на страх и зависимости.

Днес съм по-скоро тъжна. Днес все по-често се питам дали не сбърках, че “съм тук и не съм избягала”. Днес си задавам въпроса: “кучетата си лаят, а моделът си върви” ли е единствената констатация от протеста преди 4 години. Днес отново ще има протест, по-скоро ‘марш за европейско правосъдие’. Днес отново “онези медии” ще го обявят за платен, за “преврат на грантаджиите” и каквото още се сетите. С една цел – да се мразим помежду си, да не сме единни, за да не си поискаме държавата. И все пак, онзи блясък в очите отпреди 4 години не е угаснал напълно, нали? 14 юни е ден за размисъл. За памет. И докато съм тук ще се надявам, че не всичко е загубено. Може би като за начало трябва да си спомним ентусиазма от позабравеното единство. Надежда винаги има. Или?

Сподели с приятели!Share on Facebook0Tweet about this on TwitterShare on Google+0Pin on Pinterest0

Няма коментари към “Още знаем какво направихте преди 4 лета”

Сподели мнение!

Мейлът няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани *


*