150 години от рождението на Пенчо Славейков

Той е един от участниците в литературния кръг “Мисъл” – олицетворяващ първия етап на модерната българска литература. Има огромен принос за  модернизиране и европеизиране на българската култура. Той е предложен за Нобелова награда за литература за поемата му “Кървава песен”. Пенчо Славейков. Днес се навършват 150 години от рождението му.

Чувствам се лично свързана с него и творчеството му. Първата ми среща с него, естествено, беше в училище. Тогава, признавам си, ми беше сложен, тежък и труден за разбиране. Творчеството му ме запозна и с Ницше и идеята за страданието, без което е немислимо извисяването на човека. Наивната тийнеджърка в мен не искаше да приеме страданието едновременно като подтик към самоосъзнаване и каляване на духа, извор на творческо вдъхновение. Години по-късно го преоткрих. И си дадох сметка, че ако България може да се похвали с големи интелектуалци и умове, от онези, най-вдъхновяващите, то Пенчо Славейков със сигурност е един от тях. А от 2 години пазя много специално място в сърцето си за него. И така ще е завинаги. Беше гореща пролет на 2014, началото на май. Бяхме в Италия, в малкото, китно градче до езерото Комо – Брунате. Знаех, че там е прекарал последните години от живота си и че е напуснал България обиден. И нищо повече. Обещахме си, че ще намерим къщата, в която е изживял последните си дни. Катерехме баирите на градчето и се чудехме дали местните са чували за Славейков и дали ще могат да ни упътят. Влязох в едно кафене и плахо попитах бармана. Насочи ме веднага, за моя изненада. Няколко минути по-късно се намирахме пред вила “Белависта”.

Посрещна ни усмихнат италианец. Оказа се собственикът й. “Тук е живял българският поет Славейков, нали?”- попитах аз. Не знаех колко пъти са се сменяли собствениците на хотела. Не бях сигурна дали този човек знае историята. “Пенчо Славейков, великият поет!”, отвърна ми той. И продължи: “за съжаление стаята, в която е живял, в момента е в ремонт, реставрираме я, но мога да ви покажа библиотеката, в която е творил. Ето, там е паметникът му. Имам и две негови стихосбирки – двуезични са – на италиански и  на български.”. “Всички тук много обичаме поезията му”, не спираше да говори италианският хотелиер.  А аз пръщях от гордост. От онези моменти, в които ти се иска да викаш и да скачаш на един крак от щастие. После дойде шамарът. И сълзите, които този път не бяха от радост. Паметната плоча с текст: “В този дом – прокуден от своята родина – почина през 1912 година големият български поет и патриот ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ”, те стяга за гърлото. И ти припомня отново и отново смазващата истина, че не умеем да ценим Големите приживе.

Гоним ги, мачкаме ги, унизяваме ги, прокуждаме ги. А после, когато е късно и когато вече ги няма, се сещаме да признаем таланта и моженето им. И се бием в гърдите, че са наши сънародници. А Славейков е много голям. Толкова голям, че цял един живот не стига на мнозина да разберат широтата на мисълта му. И това, което ни е завещал. От нас се иска само да ценим и помним.

Никога няма да забравя този ден. Беше като звучен шамар по патриотизъм от едни италианци, които пазят всичко завещано от Славейков, като реликва… Днес Световната онлайн търсачка Google му отдаде почит. Google по случай рождението му краси днес страницата на търсачката.

google_slaveikov

Дано не го забравим никога и ние. Той не го заслужава!

Прощавай, Поете! И благодаря!

Повече за последните дни на Славейков и защо напуска България огорчен, можете да прочетете тук.

Сподели с приятели!Share on Facebook0Tweet about this on TwitterShare on Google+0Pin on Pinterest0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!