Помните ли министър Бобчев? Запомнете го!

Стройна се Калина вие над брегът усамотени,

кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.

/Пенчо Славейков, “Неразделни”/

Помните ли тази балада? В едно малко италианско градче, кацнало над езерото Комо, знаят тези стихове. Помнят и Славейков. Градчето се казва Брунате. Там, във вила “Белависта”, през 1912 година, от този свят си отива българският поет Пенчо Славейков.

А сега малко история – през август 1911 г. Славейков е освободен от поста директор на Народната библиотека в София. Тогавашният министър на просветата назначава на негово място брат си. /Днес никой не помни името на просветния министър- С. С. Бобчев, но това е чиновникът, подиграл се със Славейков./ Следва гавра с поета – назначен е за уредник на училищния музей. Кабинетът на Славейков бил на четвъртия етаж и той не можел да изкачва стълбите. /поетът замръзва на пързалка, когато е на 17 години и оттогава е трудноподвижен, движел се е с бастун/.

Огорчен и унизен, Славейков напуска България.

plocha1

Заминава за Швейцария при любимата си жена – поетесата Мара Белчева. Двамата се местят в любимата на поета Италия. Първо в Рим.

В началото на 1912 г. Славейков получава 3 новини. Една добра и 2 лоши. Добрата е от Швеция – предложен е за Нобелова награда за литература от Алфред Йенсен за “Кървава песен”. Йенсен издава на шведски стихосбирките „Коледари“ и „Съдби на поети“, за да бъдат приложени към кандидатурата на Пенчо. Лошите вести са от родна България.

Първата – предложението на Йенсен не е подкрепено от културните и литературни институции в България. Цели 3 месеца Нобеловият комитет чака представянето на кандидатурата и не я дочаква. През есента процедурата приключва, Славейков обаче, вече го няма – починал e (Нобелова награда се присъжда само на живи творци).

Втората тъжна новина – пенсията му в България е спряна. Здравето на поета започва да се влошава. Лекарите го съветват да се премести край планина. Пенчо и Мара се местят в Брунате.

Именно там, на 10 юни 1912 година, Славейков издъхва от инсулт.

Бях там миналата година. Във вила “Bellavista”.

bellavista

Посрещна ме един усмихнат италианец. Оказа се собственикът й. “Тук е живял българският поет Славейков, нали?”- попитах притеснено аз. Не знаех колко пъти са се сменяли собствениците на хотела. Не бях сигурна дали този човек знае историята. “Пенчо Славейков, великият поет!”, отвърна ми той. И продължи: “за съжаление стаята, в която е живял, в момента е в ремонт, реставрираме я, но мога да ви покажа библиотеката, в която е творил. Ето, там е паметникът му. Имам и две негови стихосбирки – двуезични са – на италиански и  на български.”. “Всички тук много обичаме поезията му“, не спираше да говори италианският хотелиер.  А вечер, там – на 1500 км от София, в библиотеката на Брунате, звучи песента „Неразделни“, по текст на вечната Славейкова балада.

Разпознахме ли се? Помним ли изобщо Славейков? Знаем ли кой е? Правим ли разлика между Пенчо и Петко Славейкови? Един бивш български премиер твърдеше, че са братя…

Вие назначавали ли сте хора на работа, защото са ви роднини? А колко пъти сте търсили „връзки“, за да получите мечтания пост? Завиждате ли на някого, защото е по-успял от Вас? Или по-талантлив? Или има по-хубава работа?

Защо българите не умеем да ценим талантите си? Нито приживе, нито след това. Днес, 103 години след смъртта на Славейков, тази история е все така актуална. Пак не уважаваме таланта. Кадровата ни политика пак често се ограничава до близкия ни роднински и приятелски кръг. Пак злобеем на дребно срещу можещите… Пак подливаме вода на по-добрите от нас. Пак мразим успелите… Докога?! Докато затрием и последния можещ човек ли?

pametnik1

П.С. Последното желание на Славейков е било да бъде погребан в любимия му квартал “Лозенец” в София. Питате се дали някой е сбъднал мечтата му. Не. Погребан е на Централните софийски гробища. 2 години след смъртта му. Толкова време е било нужно на съвременниците му да съберат пари, за да върнат тленните му останки в родината…

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
174Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

2 Коментари

  1. Последните месеци от живота си Пенчо Славейков прекарва в Италия. Той посещава тая страна през пролетта на 1911 год. Впечатлението от нея е толкова силно, че пред близки изказва съжалението си, дето не е учил и не е прекарал младините си в нея. Като страна на изкуствата, Италия би създала най-добрата атмосфера за развитие и разцъфтяване на неговите творчески заложби. В едно от писмата си до Мара Белчева (9.V.1911) Славейков ни загатва за своите непосредствени впечатления от Италия. Чул една вечер у близки Неаполитанска песен от Сен Санс, той пише: “Тя ме пренесе изведнъж на Неаполитански залив, на терасата в Соренто, знаеш оная вечер, когато те извика англичанката да види невиденото небе…Нищо подир това не чух! Тихото огнено небо, вечерната дрезгавина, морето шепне нещо и не дошепва го, а далече насреща, в Неапол, къде Помпей, тук и там замъждукат в дрезгавината първите светлини – други, трети и около целият залив се обвива с елмазната огърлица на нощта!”
    Италия пленява сърцето на Пенчо Славейков. И когато през юни 1911 год. бива уволнен от директорското място на Народната библиотека, той огорчен и нравствено покрусен от условията на нашия живот отново обръща поглед към Италия. Той се озовава там през Швейцария. В своите “бегли спомени” (София, 1923) Мара Белчева е набелязала главните етапи от това последно пътуване на поета в родината на Данте и в чужбина изобщо. Мара Белчева е загатнала и задушевните настроения на Славейков. Но те са разкрити и в един, останал недовършен, епилог към “Кървава песен”, дето казва:
    Да се заскитам пак в чужбина и в оскуди,
    от моя роден край разбойник ме прокуди
    на друг разбойник стар с подписаний указ.
    И в Рим се аз прибрах и в Рим живея аз,
    и в Рим довърших аз таз моя сетна песен,
    далеко в родний край с мечтите си унесен –
    в свещената земя, която аз възпях,
    и всичко онова, което преживях
    и видях от дете до възрастни години…
    Дано ми отреди Бог тук да доживея
    последните си дни – далеч от родний край.
    И никой моя гроб къде е да не знай.
    Това е моята последна земна воля.
    Дали Пенчо Славейков, когато е писал тия редове, е предчувствувал, че неговият край е толкова близък? Наистина съдбата му отрежда в чужди край да доживее последните си дни – той умира на 10 юни 1912 год. в Брунате, на брега на Лаго ди Комо.
    Акад. Петър ДИНЕКОВ

  2. Ако приемем, че не случайно се живее и не случайно се умира, смъртта на Пенчо Славейков в Брунате на 10 юни1912, има определено значение. Записките на Мара Белчева, която го е придружавала, и сведенията, събрани от Алекси Бекяров в Брунате през 1940, разказват за голямото възхищение на поета от красотата на това място, и сякаш подсказват, че е починал от прекомерното си възхищение пред безкрайния хоризонт на Алпите. В началото на юни 1912 поетът, заедно с Мара Белчева, минавайки през Флоренция и Милано, пристига в Комо: разклатеното здраве на поета е доста влошено и, по съвет на лекарите в Милано, двамата програмират кратък престой за почивка в Брунате. Вечерта се качват със зъбчатата железница до Брунате и отсядат в хотел Беллависта; когато на сутринта поетът вижда панорамата със езерото и планините остава така поразен, че болното му сърце започва да тупти, изпълнено с нова енергия. Въпреки, че Мара Белчева го съветва да си почива, той не престава да се разхожда, очарован от безкрайните простори. И, в радостен порив, нахвърля на един дъх стихчето, което е последното от епилога на „Кървава песен”, останал недовършен:
    Дано ми Бог даде тук аз да доживея
    последните си дни далеч от родни край …
    И няколко дни по-късно, вечерта на 10 юни 1912, в една от стаите на хотел Беллависта, сърцето на българския поет престава да тупти.
    През 1940 „Асоциацията на българските студенти” от Падуа поставя на фасадата на хотел Беллависта паметна
    плоча, която напомня за смъртта на поета в Брунате. В стихосбирката „Сън за щастие” XIV стих започва с думите:
    На гроба ми изникнат щат цветя –
    това са мойте песни недопети.
    Брунате прие тези тленни останки. Брунате ще съумее да приеме тези цветя от поезия – израз на сближаването между различни култури, което и днес представлява актуална цел на интелектуалната ангажираност и на разсъжденията
    на Пенчо Славейков в областта на културата.
    Арх. Дарко ПАНДАКОВИЧ
    Кмет на град Брунате и член-учредител на
    Културна асоциация “Пенчо Славейков”

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!