“Някой ден сърцето ще поиска ей това…”

Замисляли ли сте се колко често пропускаме личното си щастие, заради страх? Онзи лепкав, неприятен страх от неизвестното, който надделява над онова, което ни нашепва сърцето. Потискаме мечтите си, желанията си, копнежите си, залагайки на сигурното, което обаче не ни удовлетворява. И сме нещастни. Защото се осланяме на разума, а не на сърцето си.

Такава е и историята на Leticia Banegas. “Винаги съм обичал живописта, това е моята страст”, споделя тя и допълва: “Но ми беше втълпено, че живописта не е “сериозна работа”. Водена от категоричното убеждение, че изкуството не е доходоносна професия, Leticia решава, че живописта ще бъде единствено нейно хоби. Нищо повече. “Един ден обаче се събудих и реших да взема решение, което ми се струваше много страшно. Като скок с парашут. В неизвестното. Но бях достигнала етап в живота си, в който се чувствах отегчена, разочарована, неудовлетворена. Сменях работа след работа и нищо не ме правеше щастлива. Живеех с усещането, че провалям живота си, а същевременно изпитвах чувство за вина, че съм твърде “капризна” и “придирчива” към различните професии, с които се захващах. В този ден реших, че е време да сбъдна мечтата си”, споделя днес Leticia.  Страховете от новото начало са обичайните – как ще се отрази преследването на мечтата на семейните доходи, децата и разходите, свързани с тях… Съпругът на Leticia обаче застава плътно зад нея и тя решава, че това е нейният шанс.

“Е, успях да сбъдна най-съкровената си мечта и да превърна хобито си и най-голяма страст – живописта, в моя професия. Не беше никак лесно, но си струваше. Това е най-доброто решение, което съм взимала в живота си”. Рисунките са нейно дело. И нямаше да успеем да им се насладим, ако Leticia не беше послушала сърцето си.

1

2

3

4

5

7

8

9

Сподели с приятели!Share on Facebook0Tweet about this on TwitterShare on Google+0Pin on Pinterest1

Един коментар to ““Някой ден сърцето ще поиска ей това…””

  1. Хубаво е да имаме свободата да избираме, да можем да правим каквото искаме и когато искаме. Когато имаме задължения – различно е. Сякаш сме в рамка (образно казано). Мисля, че е достатъчно да можем сами да определим “рамката”….

Сподели мнение!

Мейлът няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани *


*