“Поживейте си още малко, щото послеее…”

Играем в парка с едно от онези цветни китайски съоръжения за производство на сапунени мехури. Знаете ги, има ги във всякакви цветове и форми, някои издават и звуци като бонус, други светят, трети правят гигантски балони, четвърти – десетки фини мехурчета… Дъщеря ми /на година и четири месеца/ се забавлява, нейният вариант в момента е с дръжка с любимата й котка “Кити”. Мяу-мяу, който произвежда сапунени мехури в парка, които тя гони и пука. Есенна идилия. Изведнъж от съседната пейка се надига достолепна дама, насочва се към нас и с менторски тон ни размахва още по-достолепен пръст. Буквално. “Вие, знаете ли колко са опасни сапунените мехури?, пита ни тя възмутена и, убедена в нашата посредственост, грубо ни въвежда в дебрите на опасностите, които ни дебнат: “ако това нещо попадне в ухото на детето, то може да оглушее. Много внимавайте”. Тръсна възмутено глава и изчезна, точно както се появи – мигом. Нямахме време, нито шанс да изложим нашето мнение, нито пък да посипем главата си с пепел публично. Дамата бе свършила задачата си, а именно – да ни нахока.

Моралната полиция в парка дебне и се появява не за да те изслуша, попита, сподели опит, дискутира. Не, тя идва да ти изкрещи колко тъп, безотговорен и неук родител си и да се качи отново на своя интелектуален, нравствен и компетентен по всички въпроси пиедестал, докато не забележи друг имбецил, който застрашава детето си, подобно на теб. Ние, гузно се споглеждаме, и макар отдавна да сме свикнали с всички онези съвети на всички онези хора, които ехееей колко отдавна са минали по нашия път и колко по-добре са гледали децата си от нас, още по-гузно прибираме Кити, заедно с течността й за балони и доброто настроение на дъщеря ни.

А не е като да нямаме опит в получаването на непоискани съвети. Преди да стана майка нямах никаква представа, че в България е пълно с експерти по родителството, овладели до съвършенство раздаването на присъди, тъй изкусно съчетани с назидателен тон и мъдри съвети, без право на спор, дискусия, разговор поне. Нямаш право да не си съгласен със съседката, която “две деца е отгледала, ти ще й казваш на нея”. Трябва да я слушаме внимателно, пък даже и да си записваме, защото ние накъдето сме се запътили, тя оттам се връща, при това нарамила цяла кошница мъдрости за раздаване.

Та още, докато трепетно очаквах дъщеря си, получих куп “безценни” консултации и още толкова заплахи. Накратко, за 9-те си месеца бременност разбрах, че /едва ли ще успея да изброя всичко, което чух/: не бива да ходя на фризьор, маникюр и козметик, защото “ти си знаеш, амааааа”, не трябва да се движа, даже хич, защото “къде си тръгнала, бе жена, ти не се спря, това дете ще вземе да се роди недоносено от твоите амбиции да не надебелееш”, не трябва да ходя на плаж, защото “сестра ми ей така ходи като теб и ако знаеш какви петна й излязохааа”, не трябва да ям ананас, синьо сирене, “ама ти и кафе ли пиеш”, но пък мога да пуша цигари, защото “аз, например, пуших, тя плацентата защитава плода, важното е да не пушиш, докато кърмиш”, трябва да наритам мъжа ми в 3 през нощта с молба и жален поглед на нуждаеща се бременна да ми донесе я маслини, я сладолед, я диня, я нещо друго за ядене/пиене, защото…ами според мен, защото сега им е паднало на подобен род жени да ги поглези мъжът им.

Заплахите също бяха подобаващи, но лайтмотивът сред тях е: “сега е лесно, ти ще видиш, когато се роди”, разбира се в редица варианти: “от наспи се сега, щото послеее” до “поживейте си още малко, щото послеее”, невинно съчетани с игриво намигване. В края на деветия месец, десетки пъти на ден ми се налагаше да отговарям на високо интелектуалния въпрос: “айде, бе, ти какво чакаш още, няма ли да раждаш вече? Хе-хе-хе”.

Е, изчаках да ме питат всички какво чакам, че не раждам, пък взех, че се наканих и родих. Но съветите не спряха. Заплахите – също. “Ама вие вече я извеждате навън, ма много е рано, те онзи ден ви изписаха”, “ама не е ли много гола”, “да не ви завали”, “е, вие сега ли баш излизате?! В това слънце?! Ходете по сянката, щото ще слънчаса това дете” (и нямаш време дори да си признаеш, че си екстремист, който възнамерява да изпържи детето на слънце, докато не му причини слънчев удар), “захранихте ли се вече”, “недей да я слагаш седнала, малка е още”, “защо не ползвате проходилка, как ще проходи това дете, аз имам една в мазето, искаш ли да ти я дам”, “кърмиш ли я още”, “недей да й даваш вода”, “тя трябва да спи по това време”, “как ще пътувате до Гърция с 3-месечно, Вие не сте добре”, “със самолет?! До Италия?! С дете на година и два месеца? Божеее, много е малка за такова пътуване!!! А и тя нищо няма да помни, за какво изобщо я водите?!”, “записвай я вече на детска кухня, к’ви са тези твои амбиции да готвиш?!”, “ама ти що не ходиш по парковете с другите майки”, “А? Вие без шапка сте излезли в тоя студ/пек?” (множественото число и шапката са еднакво важни за майките консултанти, първото е някак естествено, защото ти вече си майка, не отделна личност и ако детето ака, акаш и ти, поне вербално, а шапката! шапката пази от слънце и студ, “голата глава” е пръв враг на майчинската стратегия за опазване на детето), “още не сте я записали на ясла?!?”, “не я дръж за ръка, така няма да се осмели да проходи”, “комар я е ухапал по бузата?!? Пазете я повече (?!?), щото вчера по телевизора много страшни неща разправяха”, “зъби я мъчат, дърпа си ушите, дай й да дъвче праз, аз моя внук го мажех с ракия, не бой се, няма да се напие от такова количество”, “аз на моята дъщеря й отрязах миглите с ножичка (да, и това съм чувала за тази година и четири месеца) и знаеш ли какви са й дълги сега?”. И още, и още. За ваксините, морбилиТО, сополите и вирусите не ми се говори изобщо, че още ме побиват тръпки…

Експерти в България да искаш. Толкова много. По толкова много, наглед разностранни въпроси. Дори, когато става въпрос за най-градивната и смислена, но и най-лична и чувствителна част и тема от живота. Децата. Децата като повод за себеизтъкване, мерене на непогалено его, демонстрация за превъзходство и повод за съдене, размахване на пръст и заплахи. Децата. Като алиби за комплекси и неосъщественост. Децата. Като оправдание за навлизане в чуждия живот и лично пространство. Децата. Които не са занаят. Не са и професия. Нито дори дълг. Само право. И лично решение и свободен избор (и Божия намеса) дали и кога да ги създадеш и как да ги отгледаш и възпиташ. И дълбоко лични страхове и отговорности дали се справяш и си се справил, разбира се.

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!