Тази година за малко “Шампанско и сълзи”, ама не от любов…

Трудно понасям приготовленията за Нова година. Цялата еуфория и старания за организация, които почти винаги прерастват в абсолютен хаос и нерви, ми идват в повече. Предвид факта, че компанията се състои от 30 човека, също създава известни затруднения, ако искаме да се съберем всички заедно. На един му се излиза, друг е на работа, на някой му се стои по пантофи вкъщи, трети иска планина, четвърти плаче за смазващо парти… Все обичайни ”проблеми”. Тази година още септември започна обсъждане дали пък най-после да не си наемем вила и да се съберем на едно място. За малко да си помисля, че този път всичко ще върви по план и ще е наред, т.е. нещо не е наред… и нещата постепенно си дойдоха на мястото, всеки в последния момент написа няколко късмета за баницата и се седна на маса.

В моята скромна квартира се събрахме четири момичета на кротко парти, с уговорката, че ако ни се прииска ще излезем, а ако някой има главоболие ТОЧНО на 31.12 няма да му се дудне ”защо не си весел?”. Всичко супер, без излишни количества храна, които после да тъпча в хладилника докато залъгвам себе си, че ще доям утре… без притеснения дали някой няма да поиска да разнообрази партито с Фики към 2 часа… без тежки сатенени покривки и руска салата. Изобщо идеално. Е, нямахме и бенгалски огън, нито пък красиви чаши за шампанското, но – изненада, Новата година дойде и без тях! Прекрасно и топло… но за малко.

Малко след 00:00 часа потънахме в клишетата кой на какво се надява и какво иска да промени. Аз си обещах, че през новата година ще слушам себе си повече. През изминалата година колкото пъти не се вслушах във вътрешния си глас, толкова пъти сериозно сбърках. Е, тази година да е различно. Всяка сподели по нещо и ”айде, наздраве”. Също прекрасно… но за малко.

Към 3 часа, когато вече се тревожехме, че посрещаме годината прекалено трезви, друга част от голямото семейство ни даде идея да се присъединим към тях в известно столично заведение. Не ни е от любимите, признавам. Принципно всеки си знае с каква музика и с какви хора около себе си би се чувствал добре и във всеки друг ден от годината ще се наложи около пет човека да ни убеждават, че ”айде сега, к’во толкова, купон да става”, но сега някак си склонихме да отидем. Какво толкова, винаги можем да се върнем обратно, а и какво може да е толкова чак толкова зле, че да скапе вечерта?

Бой.

За 10 минути успях да се поздравя с приятели, да си поръчам едно уиски и да чуя онзи глас, който сега ми крещеше, че страшно се спънах сама в обещанието си, да се бях послушала и сега може би нямаше да гледам с онзи поглед “Ти, сериозно ли?!”. Шест жени и двама мъже и почти никой не разбра как изобщо се стигна дотук. Ей така, както често се случва – някой някого е настъпил в началото на вечерта и няма как тази драма да не се разнищи с любезното съдействие на солидно количество алкохол. Само че в целия този цирк, който точно в този момент се разиграва сигурно на още 264 места само в София, друго нещо ме скандализира много повече. Докато ние не можехме да мерим юмруци, единственото което можехме да направим беше да потърсим охраната, която вече пета минута не се появяваше. Къде бяха всички онези мъже, които стояха на входа, когато влизахме? За наша изненада се сблъскахме с грубо, неадекватно и обидно отношение от хора, чиято работа не би трябвало да свършва пред входа на заведението, проверявайки дамски чанти…  За тези пет минути, в които никой не се намеси и последвалия близо половин час, в който този път пред очите им на един от нашите приятели му посегнаха отново, без никаква причина и провокация, можеха да се случат и по-страшни неща. Можеха да се чупят бутилки в нечии глави и някой да пострада много по-сериозно. Все истории, които ни потрисат сутрин, когато отворим някоя наша медия, за да се информираме за това какво става… Ето това става. Често при това. Сега бях свидетел. Сега знам, че в подобна ситуация дори не можеш да очакваш помощ от някой, на когото това е и част от работата. Няма да изпадам в защитен режим кой и дали е бил виновен. Пристигнахме четири жени, които със сигурност нямаха понятие какво се случва, а една беше ударена по главата /най-вероятно по грешка/, а друга получи обидни квалификации, именно от охраната… Близо час спорове как е възможно никой да не реагира и защо изобщо се стигна до обидни думи, когато просто търсехме помощ, още един последвал бой от други две компании и по живо по здраво всеки у дома. Докато чакахме такси, за да се приберем излезе шефът на охраната, който каза, че старателно ще изгледа записите от камерите и ако някой негов служител се е държал зле ще получи наказание. Извини се и си тръгна. Естествено, че това няма да се случи. Няма намушкан, няма убит – няма драма. Всъщност има. Все трябва нещо крайно да се случи, за да се вземат мерки. Все така нищо не се променя, година след година…   На мен обаче ми остава и горчивият вкус от напомпано самочувствие заради един костюм и слушалка в ухото. Още веднъж не бих си разходила доброто настроение на подобно място, за да рискувам да го изгубя някъде между първите десет минути.

Всъщност и тази нощ, приключила за щастие без тежки инциденти, също се прибрахме и настроението се завърна с пълна сила. За пръв път ми се искаше да не вярвам, че както посрещнеш годината, такава ще е цялата. Дано, дано…

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!