Щастието. И богът, и дяволът, които са в детайлите и дребните неща

Ще ви разкажа три истории. За малките неща и емоционално наситените детайли, които съставляват живота ни. И го правят цветен, вкусен и лесен. За малките изисквания към живеенето и голямата, чиста радост от него.

Лисабон, Поругалия. 2017 година.

“Как живеете, тук, в Португалия? Щастливи ли сте?” питаме ние таксиметровия шофьор, който ни вози в малката си, ретро кола, чийто найлонов таван почти се разпада. Той се усмихва и казва: “Да, животът тук е чудесен. Но и ние не сме много взискателни към него. Обичаме да казваме, че докато имаме пари да си купим вино, и здраве да го изпием, посрещайки изгрева или наблюдавайки залеза на брега на океана, значи всичко е наред. Зимата сме малко по-тъжни, защото понякога вали и често е мрачно. Иначе в Португалия имаме всичко – и много бедни, и средна класа, и много богати. Като навсякъде. Но – ако работиш, можеш да си купиш вино и да се наслаждаваш на живота.” Пътуваме дълго, говорим си много, той не спира да се смее и да ни разказва как живеят местните. Показва ни мястото с най-красивата гледка (според него), където е завел приятелката си и я оставил без дъх. Говорим си за вкусната храна, Роналдо, свободата да живееш по собствените си правила и без предразсъдъци, цените на имотите в Португалия, протеста на местните срещу строежа на голям хотелски комплекс на крайбрежието, за фадо и най-известната сладкарница в Лисабон, където продавали 30 000 бройки от най-популярния португалски сладкиш – тестени кошнички, пълнени с яйчен крем. Разделяме се с прегръдка. Оставя ни точно пред Закрития пазар на Лисабон и ни препоръчва да хапнем там. “Аз се храня обилно само през уикенда, защото приятелката ми не харесва дебели мъже, но пък вие сте на почивка, така че – яжте на воля”. Obrigado! (благодаря, б.а.)…

Севиля, Испания. 2017 година.

Лепкавата жега се е настанила удобно в магазина й, който се намира в центъра на този омагьосващ град. Посреща посетители с тази табела: sevilleНеделя е и работещите магазини са кът. За сметка на тапас баровете, “накацали” навсякъде и пращящи от хора. Слуша Боб Марли, не спира да се усмихва, пие вино и говори за ленените дрехи, които продава, като за любимите си хора. Изважда всички шалове, които има, за да намерим най-близкия нюанс на сивото до сивото на панталона, който вече ми е продала. Бързо те връхлита усещането, че не говориш с непозната продавачка, а със стар познат, на чийто врат искаш да се хвърлиш. Изпраща ни с въздушна целувка и танц в ритъма на регето…

Пак Севиля. Пак 2017.

“Може ли пепелник?”, питам сервитьора на терасата на малкото кафене, в което сме седнали. Задавам въпроса на английски, защото на испански знам общо 2 думи и “пепелник” не е сред тях. След кратко замисляне се сеща какво точно искаме и след секунда се връща с пепелника в ръце, сочи го и гордо заявява: cenicero! In spanish: ce-ni-ce-ro… Следва сгъстен курс по испански на тютюнева тематика. “Това е за сметка на заведението”, казва през смях той, след като ни е запознал с думите “пуша”, “цигара”, “пепел” и “дим’… И имитира жест на умора от езиковата лекция, защото не говори английски и обяснява всяка дума с посочване на предмета или с размахване на ръце…

Паралели “тук” и “там” няма да правя. Изводите също ще ги пропусна. Нито ще раздавам оценки за манталитет, отношение към работата, с която се препитаваш и нагласа към живота като цяло. Исках само да напомня, че нямаме резервирано място в дъното на класацията за щастливите нации. По-малко взискателност към живота може би е един от ключовете към щастлив живот. И ако тази вечер можете да си позволите да изпиете чаша вино – усмихнете се и кажете едно “obrigado” 🙂

Сподели с приятели!Share on Facebook578Tweet about this on TwitterShare on Google+0Pin on Pinterest0

Няма коментари към “Щастието. И богът, и дяволът, които са в детайлите и дребните неща”

Сподели мнение!

Мейлът няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани *


*