Скритите усмивки

Преди няколко месеца се опитвах да убедя сина си да се върне в България след като приключи образованието си в чужбина. Освен патриотичния аргумент вкарах и финансовия – обещах да инвестирам в негов собствен бизнес при това именно в сферата на образованието и интересите му. Съгласи се с мен, че Европа е само на 2-3 часа разстояние и няма да му липсва. Определи София като истинска европейска столица с безброй възможности за социален и културен живот. Сигурен беше, че ще намери приятели, които да споделят неговите ценности и идеи. След това малко се замисли и каза: “Да, дотук всичко е о’кей. Ама знаеш ли, с един приятел веднъж определихме България като държавата на орангутаните. Тук звуците на общуването се чуват като у-у-у”, и издаде оня звук, с който имитираме маймуните, с тясно окръглени устни и свистящ дъх. “Не разбирам защо сме груби един към друг. Озлобени сме. Не се усмихваме. Няма усмивки. От онези, дето срещаш погледа на някой на улицата и той се усмихва. Ще ми липсва липсата на враждебност. Хе-хе, ще ми липсва липсата.”

И аз също се питам: Къде изчезнаха усмивките ни? Благият поглед? Топлият тон? Какво ни пречи да сме любезни един с друг, да се радваме на срещите ни с непознати, да флиртуваме с живота?

Най-честият отговор, който чувам е – “ами да, народът е беден, няма какво да яде, бори се с живота, трудно е. На кой му е до усмивки?” Боже, та баба на село също беше бедна и всички в селото бяха. И се бореха с живота, и със земята се бореха. Но бяха лъчезарни и след жаркия ден на нивата, и след жътва, и сутрин в 4, когато тръгваха да берат тютюна. Заговаряха непознати, пък ги помолят да изчакат да им дадат “некоя ябучка”, “манкочка сиренце” или “шака джанки”, “те така, за из път, чедо”. Усмихваха се на целия свят… И в града, забързания, пак така беше. Имаше човещина в отношенията и усмивки.

И ето, че попаднах на снимките на френския фотограф Réhahn. В търсене на снимка за корицата на книгата си “Виетнам, мозайка от контрасти” той заснема тази възрастна жена, която крие устата си докато се усмихва.

rehahnhiddensmile13

И след това забелязва, че почти всички във Виетнам крият усмивките си. Скритите усмивки датират стотици години назад във времето, когато хората вярвали, че само злите духове, диваците и дивите животни имат бели и дълги зъби. Така възникнал и един странен ритуал на красотата – жените дъвчели ядка от палма, увита в листа от индийски пипер, и така зъбите им потъмнявали. И за да не остане и капка съмнение, че са зли духове, допълнително изпилвали зъбите си. И така хората свикнали да закриват усмивките си, а навикът остава и до днес.

Виетнамците са едни от най-бедните хора на планетата, преживели Виетнамската война и апокалиптичния ужас на напалма, борят се с живота, не по-малко от нас. И въпреки навика да скриват усмивките си, те не слизат от лицата им. Жизнерадостта и гостоприемството им не се обуславят от социалния им статут, а от сърцето и душата. И остаряват красиво – с безброй тънки бръчици от милионите дадени усмивки и много светлина в очите.

А ние днес? Ние загубихме блясъка в очите. Скрихме усмивките. Ние днес се боим от бръчките. И затова май започнахме  да инжектираме ботокса директно в сърцата и душите си.

Чарът на “тайните” усмивки на Виетнам и добрината в очите, уловени от френският фотограф, вижте в галерията.

Сподели с приятели!Share on Facebook358Tweet about this on TwitterShare on Google+0Pin on Pinterest0

Вашият коментар

*

Уеб сайта използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!