“…как в нас полека-лека изстиваха последните надежди”*

За първи път видях Венеция преди 15 години. На една ученическа екскурзия. И бях по детски разочарована. Тийнейджърката в мен се бунтуваше, че въздишките на онзи тъй романтичен в моите представи мост, не са на влюбени, а на осъдени, които, въздишали по изгубената свобода и с мъка гледали Лагуната за последно. Летният грип и високата температура допълнително усложниха срещата ми с този град.

Върнах се там през 2013 година. И се влюбих. Безпрекословно и безвъзвратно. Оттгогава отиваме поне за ден всяко лято. Не ме дразнят /много :)/ нито тълпите туристи, нито миризмата на канали, нито споменът чии са били въздишките. Нищо не ме дразни. Винаги успявам да остана насаме с Лагуната. Да проветри главата ми от напрягащите мисли, да ми намести чакрите и да си тръгна уверена, че сърцето ми е на мястото си. Да хапнем вкусно в нашето ресторантче, да пием вино, да се изгубим и повъртим из малките улички, които толкова много си приличат, да открия нещо ново за душата, вместо магнит или друг китайски сувенир за хладилника. Миналото лято, когато си тръгваме, си помечтах да успея да се върна отново и да видя Венеция вечер. (Така се случва, че винаги сме там през деня.) С всичките й светлини, аромати и потайности. Преди малко повече от седмица отметнахме тази мечта. Пристигнахме по обед и знаехме, че ще я намерим такава, каквато я оставихме преди малко по-малко от година. И тя не ни разочарова. Чакаше ни. Удобно сгушена в прегръдката на историята. Пазеща спомените на милиони хора. Дворецът на Дожите, който отдалеч прилича на изплетен от дантела, Пиаца Сан Марко и гълъбите, кафенетата, гондолите, любимото ни магазинче за шоколад, кафетерията, в която винаги се отбиваме за по едно еспресо и не разбираме кога сме си поръчали аперол. Венеция, такава каквото я помним, познаваме и обичаме. Нашата Венеция. Венеция, която винаги разпърхва пеперудите в стомаха ми. Магичният град, който ме кара да се вълнувам като ученичка на първа среща. Венеция, която има история и разказва истории. Като стар архивар прилежно пази миналото си, стройно подредено, с мисъл, смисъл, памет и вкус.

Тръгнахме си късно вечерта, бавно отдалечавайки се от светлините, шума и магията й. Дълго се взирах в този благословен и благославящ град и тайничко се молех да се върна. Да се връщам винаги. Защото знам, че Венеция ще си е все същата. Защото съм убедена, че хората, родени и живеещи там, ще си я пазят. Няма да реставрират бутафорно сградите й, няма да отсичат дърветата й, няма да асфалтират паветата й, няма да я “украсят” с китайски пластмасови вишни и с паметници със светещи очи… Няма да съборят Двореца на Дожите, за да построят мол, хотел или паркинг…  И сградата на някое емблематично кино няма да разрушат… Няма да си унищожат миналото, защото знаят, че хотелите в стил мутро барок рано или късно ще останат празни, ако един град не приласкава с история. (Ама не бутафорна, кичозна история ала софийското ларго, което може и да устоя на суровите изпитания на климата, ама падна жертва на отсъствие на вкус и глупава грандомания.) После с кисели усмивки си дадохме сметка, че ако един турист не се е разхождал по столичния булевард Витоша през последните няколко години, днес няма да го познае, защото нищо не е останало от него. Ще реши, че се е изгубил… И не, това не говори добре за нас.

Прибрахме се в София с мъглявата надежда, че може би, евентуално, един ден, току-виж пък и ние почнем да си ценим историята. Грижливо да си пазим старите сгради, архитектурата, паветата, централните улици. Да осъзнаем, че това е важно. “За да ни има и след нас дори”. После прочетох новината, че “главният архитект на София Здравко Здравков ще обжалва пред Върховния административен съд отказа на Министерството на културата да обяви сградата на хотел “Маринела” за паметник на културата, което позволява надстрояването му с 10 етажа”… Фактите ми подействаха отрезвяващо като шамар зад врата. Трябва тези дни да отида да направя няколко снимки на бившия Японски хотел. Въпреки че, няма да ме напусне усещането, че правя некролози, поне ще знам, че един ден ще покажа на децата си как е изглеждала София преди окончателно да я съсипем…

*Заглавието е цитат от стихотворението “Писмо” на Никола Вапцаров
Сподели с приятели!Share on Facebook0Tweet about this on TwitterShare on Google+1Pin on Pinterest0

Един коментар to ““…как в нас полека-лека изстиваха последните надежди”*”

  1. anton_atanassov@abv.bg'

    август 16, 2016

    Антон Отговор

    Това е най-искреният, вълнуващ и реалистичен коментар за Венеция, от тези които съм чел до сега. Съпреживявам това което е написала, в някои години съм ходил по един – два пъти там. Поздравявам авторката за гражданската й позиция. Много тъжна е темата за мутробарока, глупавата грандомания и унищожаването на материалните останки от историята ни.

Сподели мнение!

Мейлът няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани *


*