Стефани Ханджийска – танц на сетивата

Познавах се със Стефани, но не се бяхме виждали от години преди да се срещнем за снимките и интервюто. Следя какво пише във Facebook и един пост след Нова година ми направи впечатление. Беше написала всичките неща, които беше направила и постигнала през изминалата година. Листът беше огромен и разновиден, включваше работа по няколко представления и продукции, пребиваване в три различни държави, завършване на специалност, влюбване и депресия. Имайки предвид моята доста по-монотонна рутина бях впечатлен и озадачен. Как един човек се справя с толкова много неща в една година време? Какво го поддържа вдъхновен и активен?

Така всъщност се роди идеята за това интервю.

Стефани определено е човек на действието, което не е много чудно имайки предвид, че се занимава със съвременен танц. Когато дойде за фотосесията, докато се подготвяше и загряваше ме попита за какво ще си говорим. Бях останал с впечатлението, че ще проведем интервюто друг път и това й казах. Директно ме отряза и каза, че ако не е сега надали ще стане скоро, тъй като заминава за Виетнам да работи по много голям хореографски проект. Докато ми казваше това телефонът й звънна и й потвърдиха, че ще заминава за Япония да преподава. Така разбрах, че не много се е променило от онзи Facebook пост и бях сигурен, че дори и импровизирано ще има за какво да си говорим и да се получи добър разговор.

Как и кога си почнала да се занимаваш с танц?

Винаги съм искала да се занимавам с танц. Чаках да стана на шест, защото родителите ми ми казаха, че като стана на шест ще може да ходя на танци. Исках, разбира се, да стана балерина, като всяко малко момиченце. Или космонавт. Това бяха двете възможности за кариерно развитие за мен.

Обаче след това от някъде ми дойде идеята, че аз мога да бъда човекът, който прави танците. Не знам как съм разбрала тази дума “хореограф”, от къде съм я чула, какво съм си мислила, че значи, но си представих, че това е много мощен магьосник, който дирижира танците и така започнах да измислям танци. Бях си измислила един клас с ученици и те си имаха имена и ясно изградени персонажи – как изглеждат, какъв им е характерът, имаха различна музика, на която танцуваха.

Мислиш ли, че по някакъв начин, ако не си имала контрол върху някои аспекти от живота си като малка, това те е карало да искаш да хореографираш и контролираш средата около теб?

Не, по-скоро мисля, че ми харесваше това, че създаваш един нов несъществуващ свят. Танцът може да се осъществи с много минималистични средства – празно пространство и тяло. Има нещо много красиво в това колко много може да се постигне с толкова малко.

Другият аспект, който със сигурност ме грабна е това много специално усещане, че хората идват да ни гледат. Отваряме своя вътрешен свят за външния такъв.

За мен пък това е най-големият ужас!

Аз бях много плахо дете, но няма да забравя първия момент, когато излязох на сцена. Ходех на класически балет, но имах едно модерно соло с пусната коса и боса. Беше на песен на Ванеса Мей, която през 97-98-ма беше някакво много модерно нещо. Излязох на сцената и просто усетих, че за мен това е друго място, сякаш влизаш под вода или в силно магнетизирано пространство. В същото време усещането беше сякаш винаги това съм правила.

Кой или какво е повлияло на начина, по който танцуваш, хореографираш или като цяло мислиш за танца?

Както мисленето за танца, така и начинът, по който се движиш и възприемаш движението се наслояват като възприятия с всяко изживяване, свързано или несвързано с танца. Всеки тренинг, всеки учител, всяко представление добавя нов смислов пласт към това разбиране.

Напоследък възприятието ми за танц е повлияно от неща, които нямат нищо общо с него – визуални изкуства, архитектура, както и политиката, разбира се.

Откакто започнах да уча в LCDS ми се наложи да чета, говоря и да пиша академично за танц – предполагам това също повлиява много на процеса.

Каза че визуално изкуство и архитектура са ти повлияли. Това ли вдъхновява работата ти отвъд танца?

Моята работа като хореограф много често е вдъхновена от съвсем “не танцови неща”. Танцът е изразното средство, чрез което задавам въпросите, които ме вълнуват.

Съвременният танц има потенциал да говори по всяка възможна тема и има особен заряд да говори за социални и политически проблеми и неравенства. Въпреки това хората често си мислят, че танцът се позиционира само и единствено в полето на изящното изкуство. За моя креативен процес трябва да има нещо, за което трябва да говоря, нещо, което да е неотложно и което трябва да бъде разучено. Този интерес трябва да е и интелектуален, и личностен, и емоционален.

Трябва ли когато хореографираш да имаш перспектива над нещата, за да може да го обясниш на хората, с които работиш как всяко едно движение допълва цялата картинка, така че да могат да го разберат и съответно изиграят?

Да. И не. Незнаенето в креативния процес крие голям потенциал за нови открития. Все повече си позволявам да не знам.

Колкото повече аз се доверявам и съм открита на репетициите с изпълнителите толкова повече всеки процес е много по синхронизиран и наистина хората успявят да влязат в моята визия.

В тази връзка оставяш ли хората, с които работиш да изразят индивидуалността си и чисто индивидуалния си подход към танца или изискваш по-стриктно да следват движенията, които си подготвила?

Със сигурност използвам и двата подхода. Проучвам изпълнителите, с които работя и черпя движенчески материал от тях и кои са те като личности, като тела, като присъствие. Със сигурност поставям и движения от себе си.

Какъв беше подходът в представлението “йон”?

“Йон” е представление, което е основано на документални интервюта и говори за осиновяването в България. Интервютата са с родители, които са осиновители, също възрастни хора, които са били осиновени, както и социални работници. Използвахме театралната техника вербатим. Във вербатим изпълнителите работят с документален текст – реални хора говорят и ние ги записваме. Артистите не учат текста на изуст, а го слушат на запис на слушалки и в реално време го повтарят дословно. Целта е артистите да бъдат максимално близки до този човек, чиито думи повтарят – до неговия глас, тембър и до неговата идея и гледна точка.

Като мисли в главите им.

По-скоро като техни адвокати.

Последно за “Йон” – там използвахме вербатим в съчетание със съвременен танц. Движението и думите са като два потока в диалог. Беше процес, в който знаехме, че носим голяма отговорност, защото работим с личните истории на хора, които са се доверили да говорят с нас.

До колко е важно изкуството да засяга социални теми? Дори, съществено ли е?

Изкуството има огромна сила да говори и да променя възгледи и нагласи. Същевременно не може да се прави изкуство само от идея на принуда или отговорност.

Според мен е важно, когато се работи по социална тема мотивацията на автора / екипа да е автентична и дълбока, както и да има готовност да се навлезе в изследването начисто – не знаеш какви истини ще срещнеш по пътя и не бива да тръгваш с готови тези за доказване, защото винаги ще си намериш аргументи да си ги докажеш.

В документалната ти работа има по някакъв начин комбинация между изкуството на думите (т.е. разказите), което е направено в комбинация с танц, което е едно изкуство, абсолютно независимо от думи. По какъв начин в работата ти тези две медии си взаимодействат и се допълват взаимно?

Много обичам да сблъсквам документално и танц, защото танцът е нещо абстрактно. Той живее в собствената си вселена и както каза ти, не му е нужна аргументация по какъвто и да е начин. Танцът е нещо неуловимо. Затова обичам да го срещам с документалното, което за мен е като някакъв артефакт. Взимаш нещо от реалността и сблъскваш тези два свята. Танцът е много добре да разговаря с реалността, защото иначе рискува да остане затворен – в собствения си танцов балон.

А това ли ще се опиташ да направиш и със сайт спесифик филма, който подготвяте? Т.е. изкарване на танца от традиционното му място, там където сме свикнали да го виждаме по принцип.

Всъщност за мен танцът изконно принадлежи на извънредни пространства – природни или напластени с култура такива.

Може би просто ние сме свикнали да го позиционираме в черна кутия.

Идеята за “Поглед от ръба” се роди когато Коста (Коста Каракашян) и аз снимахме един мюзикъл заедно в Кайро, обикаляхме по много стари и красиви джамии и цитадели. (малко потанцувахме в двора на една даже, хахаха). Говорихме си за България – как всеки път, когато се връщаме я виждаме по различен начин. Колко много образи от нея се напластяват в съзнанието ни. За местата в нея, които така силно ни вдъхновяват. И решихме да поканим тези пространства на танц.

Каква е идеята зад филма?

Идеята на филма е да покаже нашата България – такава, каквато ние субективно я виждаме. Както и да постави в диалог две крайности – тяло и камък. Преходно и вечно. Теоретично звучи доста солидно, но по-важно е, че на практика процесът е вълнуващ.

Ще снимаме изцяло навън, на локации като Потопената църква в Жребчево, скалната арка на Тюленово, мраморната кариера край село Православ – все места, които съм искала “да поканя на танц”.

А по какъв начин този филм и като цяло изкуството ти отразява самата теб?

Отразява мен на 100% – аз съм човек, който адски много се влияе от пространства. В моята глава архитектурата е кадър от танц, застинал в сграда. Начинът, по който танцувам също много се влияе от пространства.

Как подбрахте локациите, на които ще снимате?

С месеци на търсене, консултации със специалисти от различни сфери. Също така с Коста си зададохме въпроса, ако си затворим очите и се попитаме “Какво е България за мен?” кои пространства изплуват пред нас, макар това да е абсолютно субективно.

Крайният маршрут събира в себе си места, за които адски много се вълнувам, че ще създаваме. Няма да издавам кои са, но със сигурност включихме много различни текстури и видове сетивност.

Колко е зависим танцът от музиката, когато мислиш за него? Какъв е процесът?

Това е една много нежна колаборация между хореограф и композитор. Аз обикновено първо работя в тишина и звукът идва след това. Композиторът е замесен още на ниво концепция, гледа част от репетициите, но обикновено започва да пише музика, когато вече има някаква част от представлението готова.

А преди това без музика?

Музиката е много хлъзгава пътека. Тя реално представлява трептене на въздуха, а ние сме едни мехчета от кожа и месо и вибрираме от това трептене. Музиката много лесно и естествено доминира начина, по който се движим и мислим. Затова често в началото на процеса работя в тишина, за да остана концентрирана в идеята.

Случвало ли ти се е да забиеш напълно креативно?

Не.

Не?

Не. защото знам много механизми да изляза от това.

Какви например?

Да си сменя просто филма в главата. Да направя нещо, което въобще не е в контекста на случая и това ми помага. Да се махна от работата за малко, да направя нещо в реалния свят.

Т.е. не си биеш главата в стената, когато нещо не се получава, а се опитваш да отидеш в друга посока…

Мисля, че това е нещо, което научих от Живко ( Живко Желязков – артистичен директор на Дерида Денс) – никога да не се страхувам креативно, да посрещам ситуациите в репетиционния процес решително и вярна на себе си.

Да не спираш да търсиш, дори когато нямаш време.

Как поддържаш креативната си страна когато не работиш?

През последната една година имах сериозен down shifting.

През тази година приех да работя по много по-малко проекти и им отделих много повече внимание, отколкото до сега.

Оставих си много място за наблюдение и възприемане на света около мен. Просто да си, както в антропологията, един наблюдател и да възприемаш пасивно това, което ти се случва. Обратно на логиката, когато станах пасивна и минималистична в действията си, имах чувството, че върша много повече, отколкото преди.

Как измерваш успеха?

Всъщност “Какво е успех?” е темата на новата ми солова работа, която подготвям като стипендиант на инициативата “С усилия към звездите” за Софийска градска Художествена галерия.

Търся собствената си дефиниция за успеха и къде е разминаването между личното ни разбиране за успех и публичната дефиниция.

Има хора, които са успешни много демонстративно, и такива, които са успешни в абсолютна тишина. Като понякога този успех се крие в самия начин, по който живеят . Същевременно какво е провал? Всеки един от нас си има поне една случка, в която фотоапаратите са щракали около него, той е бил много успешен, но вътре в себе си се е чувствал като пълно лайно. Подхода ми ще бъде да интервюирам различни хора относно техните лични истории на провал и на успех и да създам представление тръгващо от този документален материал.

Чрез този проект се опитваш да поставиш някакви въпроси спрямо тази тема или да дадеш конкретни отговори?

Не мисля, че някога има конкретни отговори. Ние предлагаме на зрителите въпроси и гледни точки, но не ги “захранваме” с готови отговори.

Искам хората просто да се чувстват свободни, да разбират или да не разбират, да чувстват или да не чувстват каквото си поискат, когато гледат представление. Едно от преимуществата на танца е, че не комуникира вербално и оставя повече пространство за лична интерпретация.

Върху какво работиш в момента и какво ти предстои?

До скоро бях във Виетнам като асистент на канадския хореограф Хани Абаза, работим по създаването на танцов спектакъл с 220 изпълнители. Това определено е най-големият и отговорен проект, по който съм работила до сега.

Междувременно подготвяме снимките на “Поглед от Ръба” за месец юни, когато ще си колаборирам и със Световен театър в София. След това ми предстои участие в академията за млади хореографи ATLAS на ImPulsTanz във Виена. ImPulsTanz е фестивал, който продължава един месец и е едно от най-важните събития за съвременен танц в Европа. Ще уча при артисти като Jonathan Burrows, Damien Jalet, Anne Juren. Там имам възможността да развивам своя работа под менторството на драматурга Guy Cools за 4 седмици, като накрая ще я представя в рамките на фестивала. Мечтая си да взема участие в този фестивал откакто разбрах за него, когато бях 1ви курс в Академията и това е нещо много голямо за мен. Есента, както споменах, ще представя нова солова работа в рамките на “С усилия към звездите” и ще пиша дипломната си работа.

Фотография: Виктор Бобчев, който следваме в Instagram

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!