Свобода на печата ли? “Ми, той умрял, ма”

Израснала съм в семейство, в което всеки ден се купуваха и четяха вестници. Може би по тази причина винаги съм намирала някаква особена магия в четенето на печатни издания. Да усетиш аромата на хартията, да разгръщаш страниците, да си изцапаш пръстите с мастило, да прочетеш вестника от край до край… Правех го редовно, въпреки мобилните комуникации. Някаква олд скуул романтика. Наречете го както искате. Спрях рязко да купувам вестници преди 7-8 години. Днес се ограничавам до един-единствен. (Няма да кажа кой, за да не звучи като реклама.) Но не заради интернет, а защото вестниците почнаха да “цапат” не само пръстите. Омърсиха душите ни. Обидни са за интелекта ни. Опасни са. Днес, в деня на свободата на печата, се замислих, че сме съвременници на преждевременната смърт на вестниците. На умишленото убийство на сърцето на журналистиката. Щото няма нормална медийна среда без качествено, сериозно вестникарство. Наричам тази смърт преждевременна, тъй като пресата у нас не падна жертва на интернет. Загина безславно, защото се превърна в беззъб слугинаж. Престана да изпълнява функциите на четвърта власт, а стана удобна патерица на първите три власти. Пари, зависимости, навеждане, цензура и автоцензура, пропаганда, манипулация… всичко друго, но не и журналистика. В България не друг, а самите вестникари убиха вестниците. Екзекутираха истината, а с нея и продажбите си. С отстрелването на всеки опонент на собственика, с мълчаливото приемане на теми табу, на забранителен списък с имена, които никога не бива да се споменават с лошо, с грозния, просташки език и ваденето на компромати срещу всеки, който надигне глава. Днес вестници почти няма. На изчезване е и нормалната, критична, обективна журналистика. Има едни хора, които неутрализират (не физически, а с лъжи и клевети пренаписват биографиите на много хора и изпращат кариерата им на бунището) всеки враг на статуквото за целите на политическата си пропаганда. Днес все по-често говорим за “кафяви медии”, за “медии бухалки” и за псевдо-журналистика. Пред очите ни заклаха журналистическия занаят. А ние се превърнахме в мълчаливи съучастници. Израсна цяло едно поколение, което не знае какво означава “вестник”. Което приема за нормално да се информира от сайтове, които си служат с епитети като “Чехльо”, “Дълбоката”, “Камората” и които подменят истината и търгуват с нея. Сайтове, с чието любезно съдействие беше фалирана една банка, бяха саботирани и обезсмислени не една и две важни реформи, беше обслужвано статуквото… Сайтове, които наложиха простотията, бабаитлъка и арогантността като норма на поведение и модел за подражание. Израсна цяло поколение, което няма никаква представа какво означава анализ, коментар, свобода на словото… Обществото ни е лишено не просто от правото си да бъде информирано и да знае истината. То живее сред медии, които продават страх и омраза, непрекъснато му се внушава, че всички са маскари, че никой не протестира за принципи, а за пари, че успяват не можещият и знаещият, а наглият и силният. Живеем сред медии, които се възползват от нашата наивност, от нихилизма ни. От това, че сме много лъгани и не вярваме на никого. А това е единственото, което те искат и което всеки ден ни продават – недоверие към всички. Така няма риск да повярваме на някой, изричащ истината на глас. Защото обезвереното общество е най-лесно манипулируемата тълпа.

Днес светът отбелязва свободата на печата. Ние нито печат имаме, нито свобода. Можем да направим само една заупокойна молитва. Пък току-виж сме спрели да съучастваме на медиите бухалки като ги четем и споделяме.

 

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!