Една предизвестена смърт

Израснах в семейство, в което се четяха много вестници. Всеки ден. Цял наръч. Вечер родителите ми коментираха и анализираха прочетеното в пресата. Слушах ги в захлас, имах чувството,  че извършват някакво свещенодействие, обсъждаха информация, до която аз нямах достъп (щото бях малка и не разбирах прочетеното), живеех с усещането, че хората, които четат вестници, са по-специални, посветени на някакво уникално тайнство. Тогава си мислех, че когато порасна, ще си купувам много вестници, ще ги чета от кора до кора и ще анализирам прочетеното, точно както го правеха родителите ми. Ще зная, ще съм информирана, ще мога да различавам добрите от лошите. Питаех страхопочитание към вестниците и вестникарството.

После пораснах, но вестниците почти се бяха самоубили. Живуркаха си още, стояха измачкани и избелели по сергиите, но вече не беше престижно да четеш преса. Неслучайно използвам думата ‘самоубийство’. Нашата преса не беше “изядена” нито от мишката, нито от смартфона и таблета. Самоизяде се. Докато главни редактори на различни издания твърдяха на всеослушание, че “това се чете”, “това продава” и прочее клишета, за да оправдаят с нас/читателите си собствената си малограмотност и наведеност, същите тези читатели си потърсиха други канали за информация. И вестниците бавно, но сигурно потъваха. Евтино ровене в чаршафите на известните и все по-малко истинска информация за темите, които вълнуват обществото. Пошъл език, грозна манипулация, непрестанно приклякане към силните на деня, непроверена информация, откровена пропаганда, клишета, имена, които никога не се споменават с лошо на страниците на вестниците и други, които се атакуват с повод и без повод. Все по-малко качествени анализи от качествени експерти и все повече брътвежи на едни и същи “коментатори” по всички въпроси, чието обществено доверие отдавна беше девалвирало. И тиражите паднаха. Не паднаха. Сгромолясаха се. Някои издания все още кретат, други безславно фалираха, трети се префасонираха в нещо абсолютно обидно за интелекта и достойнството на някогашните им читатели. Слава Богу, останаха и едни, които все още стават за четене, но са такъв санитарен минимум, че често ги забравяме. Дори хората, които от време на време се излъгват да си купят вестник от сергията, рядко си признават, че го правят. Защото у нас стана непрестижно да четеш преса. Защото вестник и информация отдавна не са синоними, за сметка на това някак свързваме думата преса с форма на натиск, а не с периодичен печат.

Пиша всичко това не защото искам да “вадя нож на умряло куче”. Дето се вика “за умрелите или добро, или нищо”. А защото историята би трябвало да ни е учител. Да ни помага да не повтаряме едни и същи грешки. И да помним. Е, у нас май още важи старото клише за чудото, което трае 3 дни. И една друга медия, най-голямата, най-достъпната и доскоро най-популярната – телевизията, също е тръгнала към умирачка. Не искам да съм лош пророк, но, за съжаление (или за радост, не знам вече), мисля, че началото на края на телевизиите е дошло. А причината е същата като при вестниците. Самоубийство. Оръжието – липсата на каквито и да било професионални и етични стандарти. И пак се оправдават с нас – зрителите. “Това искат да гледат зрителите”, “това рейтва”, “рейтингите показват, че сме на прав път” – с две думи – ми прости сте, та затова Ви предлагаме простотия. Във всичките й форми и смисли. Сърдете се на себе си. Или както каза един телевизионен продуцент преди време: “Никой не е загубил пари от подценяване на аудиторията”. Тази печалба е кратковременна, ще добавим ние. И е като засилка към пропастта. А първите резултати вече са налице – все повече хора не гледат телевизия, не е модерно да си признаеш, че го правиш (ако го правиш) и дори има един нов тренд – да кажеш, че нямаш телевизор у дома е новото “не слушам чалга”. И макар че навикът и инерцията не са за подценяване и именно на тях разчитат бг телевизионерите, “малкият екран” ще събира все по-малобройна аудитория. И не, няма да са виновни нито социалните мрежи, нито зрителите. В простотията и липсата на хигиена е заровено кучето.

Сподели с приятели!Share on Facebook0Tweet about this on TwitterShare on Google+0Pin on Pinterest0

1 Коментар

  1. Когато се предвижда нещо лошо, човек би ИСКАЛ да е лош пророк, за да не се потвърди мрачната прогноза. И още една забележка за недостатъчна езикова прецизност. “Къде е заровено кучето” е израз-русизъм. Често срещана грешка е и “вземането в ръце”. Обожавам руския език, но нека не замърсяваме нашия си. Нито с русизми (по-малката беда), нито пък с заемки от английския, както напоследък всичко “се случва”, а не: провежда, осъществява, става, постига…

Вашият коментар

*

Уеб сайта използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!