Да ги ценим. Докато ги има

Не си спомням как започнахме да пишем по няколко думи за популярни и обичани българи на рождените им дни. Да облечем в кратки текстове няколко думи за успелите и талантливи хора у нас. Някак спонтанно се занизаха честитките. Не знам с кого започнахме, но бройката бързо набъбна. Камен Донев, Цветана Манева, Иван Иванов, Никола Анастасов, Стоянка Мутафова, Христо Стоичков, Христо Мутафчиев… После пак съвсем естествено се родиха текстовете за онези, които вече ги няма. Но все такива, които винаги ще липсват. Не само на близките си. Блага Димитрова, Петя ДубароваКоко Азарян, Чочо Пойорданов, Джоко Росич… И започнаха въпросите: “Защо го правите?”, “Каква е целта?” Чак тогава се замислих защо го наистина го правим? Дали няма да заприличаме на “Оркестър за сватби и погребения”? Разумът отстъпи място на сърцето, което ме водеше, и дадох воля на съмненията – не е ли прекалено сълзливо, захаросано, с наивен патос, сантиментално? После се ядосах на себе си. Че съм се поддала на съмнението. Че вечното мрънкане, нихилизмът и навикът да отричаме всичко, което някой друг прави, са обхванали и мен.

Уж всички се дразним, че не умеем да почитаме онези, които много са ни дали – с таланта, моженето си, успехите, духа и волята, примера си, пък после все ще се намери някой недоволен, който да попита “що точно за тоя”, “какво толкова е направил” или да отрече успеха на някого, защото не го харесва в чисто човешки план. Срам ме беше да чета коментарите във Facebook под статията ни по повод рождения ден на Стоичков. Уж толкова радост ни е подарил с играта си, пък толкова кусури успяхме да му намерим. Най-честият повод беше езикът, с който си служи (сякаш някой ни е обещал, че големите футболисти са и филолози и научни сътрудници към БАН), щото за спортните му успехи трудно ще намерим повод за мрънкане и критика. Такова е отношението на една не малка част от нас (не искам да обобщавам, естествено, че има огромен брой светещи хора, които ценят чуждия талант) към почти всеки популярен човек у нас.

Миналата седмица си отиде Никола Анастасов. Един по един си отиват много големи Таланти и Човеци. И тогава се сещаме да страдаме, че вече ги няма. Да палим свещи в тяхна памет, да пускаме трогателни коментари и да си спомняме за тях. Ама що сме по-силни във възпоменателните речи, отколкото в добрата дума, жест и отношението приживе?

Не знам колко обичан и ценен се е чувствал Чочо Попйорданов приживе от публиката си. Май повече време отделяхме да се занимаваме с пороците и слабостите му, отколкото с успехите и таланта му. Когато си отиде, го оценихме. И плакахме. Ама него вече го нямаше.

Не искам да пиша сълзливи слова, за хора, които вече ги няма. Не желая да оценявам някого постфактум. Не намирам смисъл в превръщането на социалните мрежи в жалейки, едва след като някой си е отишъл. Искам да пиша за Големите приживе. Да ги ценя, почитам и говоря за тях, преди да са отлетели. Искам да сведа глава пред тях приживе, а не in memoriam. И да ги “лайквам” с гордост,  заради това, че ги има, а не с тъга и сантименталност, когато ги няма.

Сподели с приятели!Share on Facebook0Tweet about this on TwitterShare on Google+1Pin on Pinterest0

Няма коментари към “Да ги ценим. Докато ги има”

Сподели мнение!

Мейлът няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани *


*