За вярата в сърцето

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя –

вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам –

ще те целуна и ще си отида.

Един мъж се разделя с любимата си жена. В последните мигове от живота си. Един мъж, който знае, че му остават часове живот. Един мъж, разстрелян, заради “своята вяра”, “бронирана здраво в сърцето”. Един мъж, който вярваше, “че утре ще бъде животът по-хубав, животът по мъдър”. Един мъж, който падна в безмилостно жестоката борба за ценности преди точно 74 години. Никола Вапцаров. Софийският военен съд го осъжда на смърт, а присъдата е изпълнена още същия ден, малко след 21 ч., на Гарнизонното стрелбище в София. Отива си на 32 години.

Днес едни се опитват да омаловажат поезията му, лепейки му етикета “комунист”. Други се опитват да си го присвоят и да изглеждат по-“високи”, стъпвайки на идеалите му. И едните, и другите няма да намерят място в пожълтелите страници на историята. А той си стои, все така недостижим, и доказва, че “някаква си личност” значи много. Червеите във всички им разновидности паразитират единствено върху тленното. “Това е толкоз просто и логично”.

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!