Вкъщи филма го гледам от последния ред

Чаша  с кафе в една ръка, с другата несигурно държиш последната цигара, пушиш сякаш за последно, защото знаеш, че след малко пак излиташ. Дали тръгваш или се прибираш, все си разкъсан. На не малко хора това чувство далеч не им е непознато. За мен всички летища са подтискащи и грозни. И като наивно малко момиче ще се надявам някога някой да ме заведе в Париж, за да усетя онази красива романтика, за която се носят легенди. Защото последните пет години за мен Париж беше събран на една пейка, на летището, с тежък куфар и в ръката, и в душата, дъжд и шум на излитащи самолети. Всяка година, когато тръгвах, още на летището започвах да си представям деня, в който ще се върна – “Как ли ще е? Колко ли ще съм щастлива? Как ще ги напрегръщам нашите? Ама как ще се съберем с приятели на “посрещане”. И все страх, че той няма да ме дочака… В Париж никой не ме чакаше, никой не ме и изпращаше. Само го прекосявах, за да стигна до един приказен остров. Корсика.

Така се сърдех на всичките ми съученици, които в 12 клас казаха, че заминават. Толкова им бях ядосана… от пресилен патриотизъм ги упреквах, че бягат. Сега, дори когато се замисля, гузно навеждам глава и мислено им се извинявам. Че съм насаждала чувство за вина, без да са били виновни. И аз спрях да се чувствам виновна, когато се усетих усмихната и щастлива, дори когато съм далеч. И да… майка, баща и близки са единственото, което ме връщаше и ще продължава да завръща. Банално, клиширано и толкова… истина. За онези, които сега ми стягат куфара и ме пращат… “като не ми е добре тука” /да, не съм отишла на война, нито пък насила/… ще им кажа, че по един начин се плаче на “Облаче ле бяло”, когато си у дома и по съвсем различен, когато си далеч. И не съм забравила да обичам “вкъщи” повече от всяко друго място.

Ей така, с всичките си страхове, пет години си разхождам една любима рокля /и не само нея, разбира се/… и грижливо събирам спомени. После, когато я вадя от гардероба, за да я сложа обратно в куфара, се усмихвам и после пак се озовавам в Париж. Малко преди да се кача в самолета за София, чувам как едно момиче крещи на приятеля си: “Не ме псувай, ще те пребия бе!”. И искам да се скрия. От срам, от мъка… Малко по-далеч пищно нагласена нашенка диктува на останалата част от компанията – типични кифли, накъде трябва да завият, ‘щото “Мале, Гинче, ако бях сама, никога нямаше да се оправя”. Мисля си как цял народ, все заедно да сме… пак няма да се оправим. Нямам проблем, че приятелката на Гинчето не знае език и нямаше да се оправи… имам проблем, че половината летище разбра.

И София “Враждебна” ме посреща. С усмихнатото лице на майка ми, куп прегръдки и топли пантофи. Колко по-клиширано може да ми продължи разказът ако в него няма сърдити физиономии и таксиметров шофьор, с който гледаме тъпо 25-килограмовия ми куфар и след секунди мълчание: “Да, няма проблем” казвам, “Аз с трите си чанти ще успея да го кача в багажника”, а той ми отговаря: “Е, да, ама е по-лесно аз, нали?”… Добре дошла.

Не ме боли, че у нас има дупки по пътищата, а в квартирата, която боядисвах цял уикенд, вече има пукнатина през половината стена. Не ме боли, че в магазините продават боклуци и може би “Ядем риба с урина, колбаси със сушени бръмбари” /благодаря на медията, която толкова пунктуално ме информира/, не ме боли, че “по телевизора” от сутрин до вечер е общо взето “София. Ден и нощ”. Не ме боли, че ще има концерт на Пайнер, не ме боли. Защото това и още куп други проблеми на ежедневието ги има навсякъде по света. Корупция, интриги, бездарие, грозни градски пейзажи, напукани стени, лоши политици, бюрокрация и още, и още… не е само у нас. Но само тук всеки държи на лицето му да е изписано “ДЕЙБА”. Ден и нощ. И вече на никого не му пука, че това е грозно. На все повече хора не им пука, че вече най-трудно е да останеш човек. Улиците без дупки няма да Ви върнат човешкия облик. Многото пари няма да Ви направят по-добри хора. Политиците няма да Ви научат на “благодаря, моля, заповядай”.

Срам ме е, че на летището обръщам глава и докъдето мога говоря на френски. Срам ме е, че съм се скривала. Разкъсах се и се уморих. Но никога няма да се уморя да повтарям, че не всички в тая страна са такива!

И не е най-трудно, когато тръгваш. По-трудно става, когато се върнеш и те попитат “Догодина ще ходиш ли пак?”.

Не. Оставам. Въпреки.

Въпреки, че понякога гледам филма вкъщи, но от последния ред.

 

Сподели с приятели!Share on Facebook0Tweet about this on TwitterShare on Google+0Pin on Pinterest0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!