“Аналгинчетата” като тъжна илюстрация на живота

“Заради аналгинчета в Доспат, като нищо ще се върнат строгите мерки!” Думите са на математика в Националния оперативен щаб проф. Витанов. Поводът – фабриката за детски играчки в Доспат, която се превърна в огнище на COVID-19. Кметът на Доспат Емил Радев, пък разказа,че разбрал как работнички от Сърница, които са имали температура, пиели аналгин, за да преминат през входната проверка с термометър на предприятието. Жените са криели ,че са болни неясно по какви причини. Едни казват, че се срамували, а други че ги е било страх да не загубят работата си.
Рефренът за “аналгинчетата” стана много популярен в последните дни. Кой ли не се изказа колко глупаво, безотговорно и безхаберно било поведението на служителките в цеха. Начетох се на всякакви изводи и генерализации колко “просто племе” сме, как “няма такъв народ” и всякакви обиди (разбира се, обиждащите изключват по подразбиране себе си, цялото “племе” е “тъпо”, те, естествено не са). Има хора, които с такава лекота лепят етикети, говорят за “българина”, който прави това или онова, окачествяват непознати хора като “прости”, че чак се чудя това ли е новото “умно”. Обидиш някого в социалните мрежи, обобщиш какъв е българинът (от позицията на французин най-вероятно) и автоматично ставаш по-умен от останалите. И се чудя кога забравихме, че емпатията не е лошо нещо по принцип.
Да, да работиш, въпреки че си болен и да прикриваш симптоми на вирус, потенциално смъртоносен за теб или някой друг, не се припокрива много в представата за спазване на мерките за социална дистанция, за обща борба с вируса и за обществена отговорност. Но! Но… има едно “но”, което някак “мъчно се разбира”, когато ръсиш обиди по адрес на непознати, удобно приседнал на дивана си в София или друг голям град от телефона си. Когато не се страхуваш, че можеш да загубиш работата, която понахранва теб и децата ти. И не, това, което пиша, не е популизъм или евтино сиромахомислство? Вие ходили ли сте в Сърница? Аз съм ходила преди 5 години. Колко цеха работят в тази община? Колко работни места има, че да можеш с лекота да махнеш с ръка, да излезеш в болничен и да ти е все тая дали ще те приемат обратно на работа. Не казвам да отричаме нечия вина. Не казвам да толерираме поведение, което потенциално застрашава живота. Но може ли поне да се опитаме да си обясним нечие поведение? Поне веднъж да се замислим, преди да сипем хули? Защото, когато има опасност децата ти и ти да останете гладни, си способен да извършиш глупости от страх. И това не е поза. А напълно човешки инстинкт за самосъхранение.
А това, че правата на работниците у нас, не са добре защитени, освен че не е тайна за никого, е по наша вина. На цялото общество. Защото ни е по-лесно да лепим квалификации по адрес на слабите, отколкото да търсим, познаваме и отвоюваме правата си. Защото, когато се мачкат, унижават, освобождават журналисти и се “опразват” столчета, лесно “прегръщаме” определенията “мисирки” и “журналя”, вместо да се замислим, че питащите и можещи журналисти вършат и нашата работа. Защото ни е по-удобно да се правим на умни, когато това нас не ни засяга. Защото когато гори чуждия двор, ние се заключваме вкъщи. Да, де ама този пожар рано или късно ни застига. И се оказва, че касае всички ни.
Когато си “опериран” от съчувствие, винаги намираш какво да кажеш. И се чувстваш безгрешен “пръв да хвърлиш камъка”. “Тя го е предизвикала” е реплика, която редовно чуваме по адрес на жена, жертва на домашно насилие. “Тя го изнерви, той е много изморен, не биваше да му задава такива въпроси” (?!?), заявиха толкова много “експерти” по адрес на Миролюба Бенатова за интервюто й с генерал Мутафчийски. “Те са прости и сега всички ще страдаме”, четем днес.
Дайте да наплюем слабите, пък да се “слагаме” на силните на деня. И да сме борци за свобода само на маса. Явно това е “новата нормалност”. Или пък винаги е било присъщо за голяма част от нас.
Е, аз пък си мисля, че тези жени не “са случили на родители”, които да им обезпечават ипотеките за “бели, спретнати къщурки”. И не, не са “Шехерезади”, а Пепеляшки, които искат да нахранят децата си. Дори с риск за живота си.

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!