Нужда от териториално дистанциране

През последните месеци се чувствам като в капан, от който не мога да изляза. И се задушавам. Пътуването винаги ми е било много важно. Почивам си, развивам се, опитвам нови вкусове, сменям гледната точка, променям възгледи, поглеждам се отстрани, поглеждам България отстрани, дишам различен въздух… В момента не мога да го правя. Поне не толкова спокойно и свободно. За първи път по това време на година нямам план “накъде”. Това не ми действа никак добре, меко казано. И се замислих за баба ми, която е почти на 90, и за голяма част от нейното поколение. Техният живот, с малки изключения, минава тук, в България. Без екзотични пътувания, без обиколко из Европа, без уикенд до Гърция и пазар в Одрин, Скопие, Белград… После се замислих, че аз не бих могла. И силно се надявам всичко да свърши по-бързо и пак да се движа и пътувам свободно. Замислих си, че България, погледната отвътре, без свободата да пътуваш, поне за мен, в момента е място за напускане. 

  1. Не понасям тъжната, грозна и извратена медийна действителност, която много подпомага цялата пропагандна машина и подмяната. Не мога да разбера и общество, което в мнозинството си не се бунтува срещу превзетите медии, опразнените столчета и препирането на имидж на онези, които трябва да бъдат питани… Най-малко…
  2. Не понасям факта, че едни български граждани по сандали, шорти и диагоналки пазят морския бряг от други български граждани. И от това не произлила нищо. Освен еднодневно чесане на езиците из социалните мрежи. 
  3. Не мога да разбера какво ти коства да се усмихнеш, когато видиш непознат на улиците (ок, социална дистанция, ама що половината народ гледа, все едно си на път да му вземеш най-милото).
  4. Не мога и не искам да приема факта, че аз възпитавам дъщеря ми да не къса петунии от саксиите в парка, защото “някой друг ги е засадил и ги полива грижливо”, а на мен да ми обясняват, че унищожената природа на Черноморието не е унищожена, ла*ната във варненското море са “биохимични органични вещества”, а Алепу е брегоукрепено. А “Лъки” е геврек. Ми защо да възпитаваме свестни, честни и отговорни хора тук? Измекярите си живеят повече от чудесно, а ние се чудим що децата не разбирали кой добрият, кой лошият в Алековите фейлетони… Така ли? Ма наистина ли се чудим?!?
  5. Повръща ми се от факта, че някакви хора карат с 500 км/час, друсани, пияни и докарали себе си до състояние на очукано от градушка мушкато, а ние се възмущаваме по 3 дена, след нечия смърт. Всеки ден минавам покрай дърво, на което виси некролог на Милен Цветков. “Виси със страшна сила”. И е толкова зловещо, тъжно, подтискащо и отчайващо, че всеки път ми се подкосяват краката. Какво стана? Мина ли ни мъката по него? Свършиха ли фейсбук оплаквачките? 
  6. Не мога да се примиря, че винаги и за всичко намираме повод да се раделим, да се мразим и да чертаем разделителни линии, вместо да се обединим, за да спрем да живеем в държавата ИМ, с прокуратурата ИМ, с медиите ИМ…
  7. “Карай, може и така”, никакъв критей за нищо, без значение дали става въпрос с какво се храниш, какво работиш, откъде се информираш… А-ман!
  8. “Патриотизмът”, който започва и свършва с хоро в центъра, чевермета, цървули и калпаци, лозунги от типа”България на 3 морета” (добре, че е само едно, иначе щяхме да осе*ем и трите), мрънкане на маса и политиканстване на едро в социалните мрежи… Докато в извънредното време, в което живеем, се случват извънредни безобразия пред безразличните ни очи.
  9. Някаква лепкава смес от апатия, страх, шушукане под сурдинка, щото “да не би нещо”, която е покрила като мантия почти всичко и всички…
  10. Безочието, с което ни се говори от екрана, дори липсата на опит за прикриване, свян, срам, позамазване… И после тежката констатация, че никому не е нужно да се срамува, извинява и поправя, защото няма кой да изисква, говори, пита, защото всичко минава и се забравя.

И за да не звучи съвсем черногледо, ще кажа, че все така обичам много хора тук. Харесвам и малкото останала природа, и доматите, които винаги ще ме връщат в двора на дядо (светло му Небе!), и местата, които винаги ще разтупкват сърцето ми, защото тук мина детството ми, тук са родителите ми, тук се влюбих, тук родих дъщеря ми, тук винаги ще ми мирише на вкъщи, тук е “Оборище”, тук е Витоша, под чието подножие си поплаквам вечер, на балкона. Тук са спомените, и приятелите, и всичко, което съм, тук съм го научила, почувствала, разбрала. България е в мен. И ми е важна. Но не живея, че аз съм важна за България, че на България са й важни близките ми, и всички умни хора, които са все по-встрани, все по-вътрешни емигранти, все по-някъде другаде. България ще си я нося винаги… Но някак принадлежността ми към нея се топи все повече като снежната топка, която дъщеря ми прибра в стаята през зимата… Имам нужда от териториално дистанциране. 

________________

*Заглавна снимка: Andrew Tanglao on Unsplash

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!