Няма да се върна. И не ме е срам. Срамувайте се вие

Събота. Семейна разходка. Срещаме случайно стари познати. Говорим си за децата, изолацията, яслите и градините, които все не достигат и стигаме до въпроса: “ще ходите ли на море това лято”.
“Нищо не сме планирали все още”, казваме ние. “Е, то на морето няма вирус”, разсъждават те. Нищо не казвам. Разделяме се и си мисля, че проблемът ми не е вирусът. А фактът, че все още е трудно да се пътува, а на нас хич не ни се ходи на море в България. Никак не обичам да го изричам на глас. Защото не става въпрос за някакво еснафско, парвенюшко перчене. Не съм от хората, които всяка година влизат в полемиката: България срещу Гърция, не обичам да налагам мнението си и да говоря като последната инстанция, хич не си падам и по общите знаменатели, крайните изводи и евтините демонстрации кой, къде и защо пътува. Редовният спор, който върви всяка година на тема: “къде ще прекарам лятната си отпуска”, ми е безкрайно досаден. Не успявам да се открия в нито един от двата полюса – нито на патриотите, които рекламират замразената цаца и плажа в Ахтопол с наивни хаштагове как родното море не било демоде, нито сред тези, които безуспешно се опитват да наложат схващането, че Неа Перамос е Сардиния, а в България “няма да им стъпим”. В крайна сметка всеки има право да решава къде, как и с кого да почива, да решава къде му харесва и какъв тип почивка предпочита. Всичко е въпрос на вкус, манталитет, възможности, приоритети, очаквания, нагласа и т.н.
Моето детство мина по нашето Черноморие. Дълги, солени лета, споменът за които още ме топли и ме кара да се усмихвам. Вече пораснала, продължих да се връщам там. Но когато “брегоукрепената” противност и грозотия надделяха, когато в морето все по-често започнаха да отриват  “биохимични разградими органични вещества” (на кратко фекалии), когато замразените лаврак/хек/ципура заеха мястото на пресния улов от сафрид, зарган, паламуд, а аз все по-рядко мога да разпозная плажовете от детството, просто спряхме да ходим. От 7 години не сме припарвали на нашето море (без да броим едно служебно пътуване на мъжа ми до Варна миналото лято, което решихме да съчетаем със семейна разхода. Много “мил” спомен имам от чудесния ентеровирус и още по-чудесното “рядко щастие”, което споходи едногодишната ни тогава дъщеря след срещата й с “морската ни столица”) и не, не ми се връща. Хич не обичам да го признавам на глас или да обяснявам на някого, избрал България за лятната си почивка, че е луд или глупав. Но… не е моето вече. Споровете защо не искам да се върна наистина са излишни. Има снимки – и на Алепу, и на Царево и къде ли не. Те са по-красноречиви от мен. И много, много тъжна илюстрация на алчността, тъй перфектно съчетана с беззаконие и липса на елементарен вкус.
Никога, никога няма да простя на всички, с чието любезно съдействие, морето ни се напълни с противност. Съжалявам, госпожо Ангелкова, но проблемът няма да се реши с ваЛчери и чадърчета на половин цена. Нито с нов “балкантурист”… ааа, патриотичен “booking” “Преоткрий България”. Не става така. Добрият вкус и качеството не са демоде.

Не, няма да се върна! И вече не ме е срам да го кажа на глас. Срамувайте се вие, които превърнахте морето ни в клоака.

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!